Читать «Похитителите на изчезналия кивот» онлайн - страница 7

Перуанецът се приземи до него.

— Нали ти казах? Къде по-добро е от пътуването с автобус — пошегува се археологът.

Дори на мъждивата светлина лицето на Сатипо изглеждаше бяло като платно. Инди заклини дръжката на камшика в стената.

— За връщането. Аз винаги се връщам, Сатипо.

Влязоха през сгряната врата в просторна зала с купол. Върху пода, настлан с бели и черни плочи, се сипеше светлина. Инди забеляза нещо в дъното. Дъхът му секна. Идолът!

Положен върху олтар, той изглеждаше едновременно красив и страшен. Изваян от злато, блестеше под фенера и слънчевите лъчи, които струяха през купола. Идолът!

Идолът на чачапоите.

Неописуема възбуда обзе Инди; идеше му да се втурне и да докосне изящния предмет. Каква ли клопка бяха запазили за накрая? С какво ли беше обграден самият идол?

— Влизам — каза той.

Перуанецът зяпаше фигурата с такава алчност, че явно вече нищо друго не го интересуваше, освен да се втурне и да се добере до нея. Видя колко е красива тя. Не може да му се има доверие. Сатипо тъкмо прекрачваше прага, когато той го спря.

— Помниш ли Форестал?

— Помня, помня.

Инди разглеждаше сложния модел, по който бяха наредени плочите, удивляваше се на проекта, на прецизността, с която беше изпълнен.

Край входа имаше две факли, поставени преди столетия в ръждясали метални канделабри. Той взе едната, опитвайки се да си представи лицето на последния човек, който я е държал, и пропастта на времето, която ги делеше. Смайващо бе как най-незначителните предмети устояваха на вековете. Инди запали факлата, наведе се и допря дръжката й до една от белите плочи. Почука. После почука по една от черните.

Още преди да успее да си дръпне ръката, нещо просвистя и се заби във факлата. Той дръпна ръката си — от факлата стърчеше стреличка.

— Оттам изскочи — каза Сатипо. — Виждаш ли онази дупка? Оттам излетя стрелата.

— Виждам не само една, а стотици дупки — отвърна Инди. Целите стени бяха буквално на решето от дупки, готови да изстрелят своите снаряди при докосване на черна плочка. — Стой тук, Сатипо!

— Щом настояваш — каза бавно Сатипо.

Инди тръгна напред със запалената факла, като стъпваше само по белите плочи. Забеляза как сянката му пълзи върху стената; не можеше да се освободи от мисълта за дупките, които сега се открояваха на мъждивата светлина, за стрелите в тях. Но вниманието му бе погълнато главно от идола. Ослепителната красота, хипнотизиращият блясък, загадъчният израз на златната глава неудържимо го привличаха. Странно — помисли си той. — Странно как хората си загубват ума по тази бучица злато отпреди две хиляди години. При това лицето изобщо не можеше да се нарече привлекателно. Той с огромно усилие на волята отмести очи. Внимавай с плочите! — каза си. — Само тях гледай! Нищо друго. Не оставяй да бъде притъпен безпогрешният ти инстинкт.

Под краката му, просната на една бяла плоча, надупчена от стрели, лежеше мъртва птица. Призля му при мисълта, че строителите на храма не са се задоволили само с черните плочи: поне една от белите обещаваше сигурна смърт.