Читать «Похитителите на изчезналия кивот» онлайн - страница 11

И в този миг засвистяха стрелите. Зазвънтяха във въздуха, запяха предсмъртна песен. Той тичаше на зигзаг из джунглата. Зад гърба му пращяха клони, ховитите го преследваха. Вече тичаше машинално, имаше странното чувство, че е страничен наблюдател, че се е отделил от тялото си и движенията му не са подчинени на волята, а на някакъв основен рефлекс. Тичай, тичай до сетния си дъх! Не мисли! Не спирай! Белок. Ще настане и неговият час.

Ех, ако успея да се измъкна оттук.

Вече не помнеше откога тича. Денят преваляше. Спря се, вдигна поглед към процеждащата се през гъстите клони светлина, за да се ориентира, и се втурна по посока към реката. Повече от всичко на света искаше да чуе шума на течаща вода, да види акваплана.

Изведнъж се озова сред сечище и се почувствува като попаднал в центъра на мишена. Подозрителна беше настаналата тишина.

Внезапно екна воят на ховитите. Две копия префучаха край ушите му. Жалко, че в Археологическия институт не преподават техника на оцеляването — стрелкаха се мислите му, — че не раздават заедно с методология на разкопките и наръчници по оцеляване. Жалко, че не предупреждават и за разни подли французи като Белок.

Той се спря и се заслуша и — о, щастие! — плисък на вода. Реката! Колко ли още остава? Втурна се напред с прилив на нови сили. Излезе от гората.

Ето я! Отвъд склона, обрасъл с враждебна растителност, се разливаше реката. Аквапланът се полюляваше върху накъдрената повърхност. Инди тръгна успоредно на брега, съзнавайки, че пътят му до целта не ще да е лесен. Нямаше време да търси пътека. Да се изкатери до онази скала над реката и да скочи? Колко му е? Още някакъв си скок!

Върху едно от крилата на акваплана седеше човек. Инди се изкачи на скалата, погледна надолу, затвори очи и скочи.

Падна в хладката вода, близо до крилото на машината, гмурна се, за да преодолее течението и с няколко загребвания стигна до акваплана. Човекът на крилото се изправи.

— Пали мотора, Джок! — викна Инди. — Подкарвай!

Джок се спусна към кабината. Инди влетя в отделението за пътници, стовари се на една седалка, затвори очи и се заслуша в ръмженето на двигателя.

— Не те очаквах така изневиделица.

— Спести ми шегите поне засега.

— Неприятности ли, момчето ми?

Инди едва не прихна:

— Напомни ми да ти разкажа някой ден.

Той се отпусна назад с надеждата да поспи. Но в следващия миг разбра, че не се движат. Скочи и се наведе към пилота.

— Задавен е — каза Джок.

— Задавен ли? Защо?

— Аз само пилотирам проклетата машина — ухили се Джок. — Хората си въобразяват, че всички шотландци са родени монтьори.

Инди виждаше през прозореца как ховитите нагазват вече във водата. Десет метра, осем метра ги деляха от тях. Приличаха на гротескни привидения, на речни духове, вдигнати на крак, за да отмъстят за някакво нашествие. Вече се прицелваха. Вихрушка от стрели полетя към бегълците.

— Джок.

— Старая се, Инди, дявол го взел, правя, каквото мога.

— Още повече се старай — каза спокойно Инди.

Заваля град от копия.

— Готово! — каза Джок. Двигателят изръмжа и запали в мига, когато двама ховити вече се катереха по крилото.