Читать «Похитителите на изчезналия кивот» онлайн

Джунглата тъмнееше тайнствена, злокобна. Тук-там през високите гъсти корони на дърветата и усуканите лиани се процеждаше по някой блед слънчев лъч. Въздухът тегнеше, лепкав от влага. Подплашените птици надаваха пронизителни крясъци, сякаш неочаквано бяха попаднали под огромна мрежа. Из тревата пълзяха лъскави насекоми, а от гъсталака се носеха всевъзможни животински писъци и звуци. В това девствено, забравено от Бога място, вероятно необозначено на никоя карта, не беше стъпвал човешки крак.

Осмина си проправяха бавно път в индийска нишка, като навремени спираха да отсекат някой надвиснал клон или лиана. Начело вървеше висок мъж с кожено яке и широкопола филцова шапка. Зад него, оглеждайки се предпазливо, крачеха двама перуанци и петима неспокойни индианци от племето кечуа, които се бореха с чифт магарета, натоварени с провизии.

Водачът се наричаше Индиана Джоунс. Той беше мускулест като атлет в разцвета на силите си. По приветливото му фотогенично някога лице с набола руса брада се стичаха черни вадички пот. Въпреки ситните бръчици край очите, подчертаните ъгълчета на устните му издаваха сила и твърдост на характера. С една дума животът бе започнал да нанася своя отпечатък върху това лице.

Инди Джоунс вървеше по-нехайно и уверено от перуанците, сякаш не те, а той беше местният. Небрежната му поклащаща се походка обаче не му пречеше да бъде нащрек. Той се озърташе незабелязано, защото знаеше, че джунглата всеки момент може да сервира опасности. Внезапното поклащане на клон и изпращяването на гнили съчки — това бяха стрелките на неговия компас. Той току спираше, сваляше шапка и изтриваше потта от челото си, питайки се кое го дразни повече — влагата или безпокойството на индианците. Те бъбреха възбудено на странния си език, който напомняше на птичите крясъци, на жуженето в гъсталака и на вдигащите се облаци изпарения.

Инди се обърна и изгледа двамата перуанци, Баранка и Сатипо. Нямаше им доверие, но се нуждаеше от тях, за да постигне целта си. Каква експедиция само! Двама потайни перуанци, петима обзети от ужас индианци, две изпосталели магарета и начело моя милост — помисли си той. — По-добре да бях повел дружина средношколци.

Инди се обърна към Баранка и макар да знаеше предварително отговора, попита:

— За какво си приказват индианците?

— Че за какво ще си приказват, сеньор Джоунс. За проклятието. Все за това проклятие.

Баранка изглеждаше раздразнен. Инди сви рамене и за миг извърна поглед към индианците. Разбираше суеверието им, дори им съчувстваше. Проклятието — древното проклятие върху храма на воините от Чачапоя. Та хората от племето кечуа са израснали с него, то е втъкано във вярванията им.

— Кажи им да млъкнат, Баранка. Обясни им, че нищо лошо няма да им се случи. Какъв балсам бяха думите! Инди се чувствуваше като шарлатанин, изпробващ нов серум. Как, за Бога, можеше да бъде сигурен, че нищо лошо няма да ги сполети?