Читать «Похитителите на изчезналия кивот» онлайн - страница 8

Поне една.

Ами ако имаше и други?

Той се колебаеше. Топлината на пламъка пареше лицето му. Гърбът му беше огрян от слънцето. Обля го пот. Внимателно заобиколи птицата и започна една по една да разглежда белите плочи, които го деляха от идола, сякаш всяка беше възможен враг. Понякога — мислеше си — предпазливостта прави лоша услуга. Ако се колебаеш много, не стигаш до финала и не получаваш наградата. Не поемеш ли риск, не съчетаеш ли предпазливостта с шанса, но пък трябва да си сигурен, че съдбата е на твоя страна. Идолът имаше магнетично въздействие върху него. Привличаше го неудържимо. Усещаше и как Сатипо зад гърба му при вратата крои нещо.

Хайде, тръгвай — каза си. — По дяволите предпазливостта!

Той заподскача от плочка на плочка с грацията на танцьор. Извиваше се така, сякаш се провираше между бръснарски ножчета. Всяка плочка бе евентуална мина. Всеки миг можеха да зафучат стрели. И ето че приближи до олтара, до идола. Наградата! Триумфът! И последната от всички клопки.

Отново се спря. Сърцето му щеше да изхвръкне, пулсът му чукаше в слепоочията, кръвта изгаряше вените му. От челото му капеше пот, стичаше се в очите му и го заслепяваше. Той се бършеше с опакото на ръката си. Още няколко крачки — помисли си. — Само няколко крачки.

И няколко плочки.

Пак тръгна. Едва пристъпваше. Точно сега трябваше да пази добро равновесие. Идолът сякаш му намигаше, омагьосваше го.

Още една крачка. После още една.

Той докосна с крак най-близката до олтара бяла плоча.

Успя. Успя! Извади едно шишенце с уиски от джоба си и отпи голяма глътка. Заслужаваше си. А сега — последният капан. Какъв би могъл да бъде последният капан? Дълго мисли. Добре, някой идва, вдига идола от полирания постамент. И какво? Очевидно липсата на предмета ще задействува някакъв механизъм. Пак стрели? Не, нещо още по-ужасно. По-смъртоносно. Мислите му препускаха, мозъкът му пулсираше. Той се наведе да огледа олтара. В подножието му имаше отломки от камък, прах, мръсотия, трупана векове наред. Може би — помисли си. — Може би. Извади една кожена кесия от джоба си, изпразни я от монетите и се залови да я пълни с каменни отломки. Премери с ръка теглото й. Може би, ако си достатъчно бърз. И ако, разбира се, това е капанът.

Ако, ако, ако. Твърде много „ако“ имаше.

Другаде, при други обстоятелства щеше да се откаже. Но не тук, не сега. Той отново претегли кесията — надяваше се да тежи колкото идола — и за частица от секундата им размени местата.

Нищо. Доста време мина, пак нищо.

Изведнъж долови странен далечен тътен, наподобяващ запаления двигател на гигантска машина; сякаш праисторически звяр се бе пробудил от вековния си сън и препускаше из храма. Постаментът от полиран камък хлътна с около пет инча. Шумът нарасна, стана оглушителен, всичко затрепера и започна да се тресе из основи, сякаш храмът бе вдигнат във въздуха.

Инди се обърна и хукна с все сили назад, към вратата. Гръм цепеше въздуха, ехото се носеше из лабиринти, коридори и зали. Застанал на прага, Сатипо се беше вцепенил от ужас.