Читать «Похитителите на изчезналия кивот» онлайн - страница 6

— Форестал! — прошепна той.

По гротескното, консервирано от ниската температура лице още личеше болката, примесена с изненада, сякаш предупреждение за онзи, който би дръзнал да прекрачи прага. Господи — помисли си Инди, — никой не заслужава такава смърт. Никой. И той се натъжи.

Сам стигна дотук, приятелю. Излезе от естествената си среда. Трябваше да си стоиш в аудиторията. Инди затвори очи, после свали от зъбците останките на своя приятел и ги положи на пода.

— Познавахте ли този човек? — попита Сатипо.

— Да, познавах го.

Перуанецът отново се прекръсти.

— Да не влизаме по-навътре, сеньор.

— Нима те разколеба тази дреболия? — каза Инди, вперил поглед в металните зъбци, които започваха бавно да се прибират. Поразен беше от механизма на приспособлението — просто и смъртоносно.

Инди се усмихна и докосна по рамото перуанеца, който — макар и плувнал в пот — трепереше. Те прекосиха залата и попаднаха в прав коридор, дълъг петнайсетина метра. В дъното имаше врата, огряна от слънчева светлина.

— Близо сме — прошепна Инди, — много сме близо.

Той отново направи справка с картата и запамети всички подробности, преди да я сгъне. Очите му зашариха наоколо — оглеждаше за нови клопки.

— Като че ли е безопасно — каза Сатипо.

— Точно това ме плаши, приятелю.

— Няма нищо — обади се пак перуанецът, — да вървим.

Обзет от нетърпение, Сатипо пристъпи напред. Но изведнъж десният му крак пропадна и той залитна, надавайки неистов вик. Инди го сграбчи за колана и го задържа. Перуанецът се свлече изтощен на земята.

Инди се наведе над ямата: паяжини, цели валма от стари паяжини, покрити с тънък слой прах, създаваха илюзията за твърд под. Той хвърли един камък вътре. Нищо. Ни звук, ни ехо.

— Много е дълбоко — промърмори археологът.

Как да стигнат до осветената врата, как да прескочат ямата?

— Сега вече се връщаме, нали, сеньор?

— Не — каза Инди. — Продължаваме напред.

— Как? Откъде крила?

— Не ни трябват крила, за да полетим, приятелю.

Инди извади камшика си и вдигна поглед към тавана. Над главите им имаше няколко греди. Може да са проядени и изгнили — помисли си. — Но може и да ме издържат. Струва си да опита. Ако не стане, ще трябва да се сбогува с идола. Камшикът изплющя и се уви около една греда; той го дръпна, за да опита здравината. Сатипо поклати глава:

— Полудяхте ли, сеньор?

— Да виждаш по-добро разрешение, приятел?

— Няма да ни издържи. Гредата ще се откърти.

— Ох, Боже, спаси ме от песимисти и неверници! Само ме слушай и прави като мен, ясно ли е?

Инди улови с две ръце камшика, отново го дръпна, за да провери дали е здраво закачен, после се залюля — под него, под пластовете паяжини и прах зееше черната яма, гредата можеше всеки момент да се счупи или камшикът да се разхлаби и тогава, но той нямаше време да се отдава на черни мисли, — засили се, прелетя над дупката и стъпи на здрава почва. После оттласна камшика към перуанеца, който промърмори нещо на испански, сигурно молитва. Инди се питаше дали някъде под куполите на Ватикана има някой светец — покровител на пътуващите с камшик.