Читать «Похитителите на изчезналия кивот» онлайн - страница 5

Той много добре познаваше това чувство — чувството за вина. Не обичаше да му се поддава, защото го притесняваше. Все едно че беше длъжен да забавлява досаден гост на приятна вечеря. Гледаше как собствената му сянка се движи в лъча от фенера на Сатипо.

Коридорът извиваше и водеше все по-навътре в храма. От време на време Инди спираше да погледне картата. Беше жаден, гърлото му бе пресъхнало. В главата му тиктакаше часовник: Нямаш време, нямаш време.

Минаваха покрай ниши, издълбани в стената. Инди разглеждаше пътьом предметите, наредени в тях. Посягаше, отместваше едни, пъхаше други в джобовете си. Монети, медальони, дребни глинени статуйки. На мига преценяваше кое е ценно и кое не. Но всички те не представляваха нищо в сравнение с онова, за което бяха дошли — идола.

Инди вече подтичваше, перуанецът го следваше по петите, задъхвайки се от усилието да го догонва. Внезапно Инди спря като закован.

— Защо спряхме? — изхриптя Сатипо така, сякаш дробовете му горяха.

Инди не отговори. Смутен, Сатипо направи още една крачка към него и понечи да го докосне, но ръката му замръзна във въздуха.

Огромна черна тарантула пълзеше бавно по гърба на Инди. Той вече усещаше как пипалата на паяка се доближават до голия му врат. Чака, чака цяла вечност, докато отвратителната твар спря на рамото му. Долавяше паниката на Сатипо, който всеки момент щеше да се разкрещи и да побегне. Знаеше, че трябва да действува бързо и ловко, за да предотврати реакцията на перуанеца. Нямаше друг избор — протегна ръка и с рязък жест събори паяка. Облекчен, продължи напред, но след миг чу ужасения вопъл на Сатипо и като се обърна, видя два други паяка върху ръката на перуанеца. С един замах на камшика ги повали на земята и ги стъпка с ботуша си.

Сатипо пребледня, за малко да припадне. Инди го хвана за лакътя и посочи напред, към една зала, осветена от сноп светлина, струящ през една дупка в тавана. Отърваха се от паяците, но Инди знаеше, че ги чакат нови опасности.

— Стига вече, сеньор — прошепна Сатипо, — хайде да се връщаме.

Инди не отговори. Умът му работеше, пресмяташе; той напрягаше въображението си, мъчейки се да се постави на мястото на хората, строили това светилище толкова отдавна. Искали са на всяка цена да запазят съкровището. Вдигнали са препятствия, заложили са капани, за да са сигурни, че никой чужденец не ще проникне във вътрешността на храма.

Той вече се приближаваше към залата, движейки се с инстинктивната предпазливост на ловец, който надушва отдалеч опасността, предчувства заплахата. Наведе се, напипа в тъмното сноп слама, вдигна го и го хвърли в помещението.

След секунда се чу леко бучене, проскърцване и в миг стените едва не се срутиха от оглушителния трясък, с който една решетка от гигантски метални зъбци, наподобяващи челюстта на акула, се стовари насред залата. Индиана Джоунс се усмихна, възхитен от изкуството на предците, проектирали този зловещ капан. Перуанецът тихо изруга и се прекръсти. Инди тъкмо щеше да каже нещо, когато огромните зъбци приковаха погледа му.