Читать «Похитителите на изчезналия кивот» онлайн - страница 62

Гоблер седна зад волана, а до него — Арнолд Тохт.

При вида на Тохт Марион си пое дълбоко въздух:

— Този човек е едно чудовище! — каза тя.

— Всички са чудовища — отвърна Салах.

— Чудовища или не, положението става все по-безнадеждно.

Картечница, въоръжена охрана — пресмяташе Инди, — може би ще измисля нещо. Не мога да се откажа. Той видя как конвоят бавно потегли, колите се заклатушкаха из пясъка.

— Тръгвам след тях — обяви той.

— Как? — попита Марион. — Да не би да тичаш подире им?

— Хрумна ми нещо — рече Инди и се надигна. — Вие двамата се връщате колкото се може по-бързо в Кайро и уреждате транспортирането до Англия. С каквото и да е — кораб, самолет, няма значение.

— Защо до Англия? — попита Марион.

— Няма езикова бариера и нацисти — отговори Инди и се обърна към Салах: — Къде можем да се срещнем в Кайро?

Салах се замисли:

— В гаража на Омар. Нали знаеш Змийския площад?

— Ама че мрачен спомен — каза Инди. — Как бих могъл да го забравя?

— В Стария град — добави Салах.

— Ще бъда там.

Марион се изправи:

— Как да бъда сигурна, че ще пристигнеш там цял и невредим?

— Вярвай ми!

Тя го хвана за ръката и той я целуна.

— Чудя се дали цял живот така ще ме зарязваш — каза Марион.

Инди ги остави и се затича подир конвоя.

— Можем да се качим в моя камион — предложи Салах. — Бавен е, вярно, но е сигурен.

Марион гледаше безучастно пред себе си. Защо толкова се тревожеше за Инди? Не беше нежен с нея. Не се знаеше дори дали изпитва някакви чувства. Беше като прелетна птица — ту идваше, ту си отиваше. Тогава защо толкова се вълнуваше тя? Пълна загадка, която беше безсмислено да се опитва да разреши.

На идване, някъде между пистата и разкопките, Инди бе видял два жребеца под едно брезентово платнище: единият бял, другият черен. И сега, след като се раздели с Марион и Салах, той се втурна към тях с надеждата, че са още там. И наистина ги завари. Имам късмет! — зарадва се той и се приближи внимателно към конете. Не беше яздил от години и се чудеше дали и ездата като колоезденето не се забравя. Надяваше се да е така. Черният жребец, който пръхтеше и тупаше с копита, се отдръпна, като го приближи. Белият, напротив, го погледна покорно. Инди се метна на гърба на белия, дръпна го за гривата, той леко се опъна, но тръгна в желаната посока. Хайде, конче! — викна Инди и го пришпори. Животното препусна в елегантен галоп, отвръщайки безропотно на всяка негова команда. Оставяха зад гърба си дюни, хълмове, падини. Трябваше да пресече пътя на конвоя някъде в планината. А след това? Каквото сабя покаже!

Колко вълнуващи бяха спонтанните решения. И тръпката на преследването!

Конвоят тръгна нагоре по тесния планински път, който се виеше над проходи и главозамайващи пропасти. Яхнал своя жребец, Инди го наблюдаваше отгоре. Колите пълзяха една след друга, мъчително напредваха по стръмния наклон. Войниците в тях, макар да бяха униформени роботи, все пак имаха оръжие. А човек трябва много да внимава с въоръжените си себеподобни. Особено, когато са цяла, макар и малобройна армия, а ти си сам, на арабски кон, и съветник ти е по-скоро безразсъдството, отколкото разумът.