Читать «Похитителите на изчезналия кивот» онлайн - страница 4

— Какво е това, за Бога? — попита Баранка.

Инди вдигна рамене:

— Някаква стара джунджурия. Какво друго? Във всеки чачапойски дом трябва да има такава.

Баранка беше помръкнал.

— Понякога много леко приемате нещата, сеньор Джоунс.

— А как иначе?

Мъглата пълзеше, кълбеше се, душеше тримата мъже, сякаш се мъчеше да ги отблъсне. Инди се взря напред и различи входа на храма. Сложните и едновременно с това примитивни фризове бяха обрасли със зеленина, но онова, което го потресе, бе самият тъмен отвор, кръгъл като зейналата паст на мъртъв звяр. Той си представи как Форестал е влязъл в тази паст, за да не излезе никога оттам. Горкият човек!

— Как да ви се доверим, сеньор Джоунс? — попита Баранка, вперил и той очи във входа на храма. — Никой досега не е излизал жив.

— Баранка, Баранка — усмихна се Инди, — трябва да разбереш, че дори един нещастен гринго понякога казва истината. — Той бръкна в джоба на ризата си и извади лист пергамент. Изразът но лицата на перуанците беше прозрачен, по тях се четеше неподправена алчност. Чии ли гърла бяха прерязали, за да се сдобият с другата половина от картата? — Ето това, Баранка, ще те накара да повярваш — каза той и разстла пергамента на земята.

Сатипо измъкна от джоба си същото такова парче пергамент и го разгъна до другото. Чертежите съвпадаха. Преминал всички граници на предпазливостта, Инди чакаше напрегнат да се случи нещо.

— Е, амигос! — каза той. — Партньори сме, нали така? Имаме, тъй да се каже, обща цел. Пред нас е подробният план на храма, нещо, което никой никога не е притежавал. И така, да предположим, че онази колона там бележи ъгъла.

Още преди да довърши изречението, Инди видя като в забавен кадър как Баранка посяга към пистолета си. Дребната му мургава ръка обърна сребърната дръжка и се протегна напред. Ала археологът беше по-бърз от перуанците. Той светкавично издърпа от колана си един навит камшик от волска кожа. Камшикът изплющя и се уви около китката на Баранка. Инди стегна хватката си и Баранка изпразни пистолета в земята. Перуанецът остана като закован. В погледа му се четеше болка, почуда и омраза. Беше надхитрен, унизен. Щом камшикът се отпусна, Баранка побягна. Потъна в джунглата като индианците.

Инди се обърна към Сатипо. Той вдигна ръце.

— Моля ви, сеньор! Не знаех нищо за плана му. Той е луд, луд човек. Повярвайте ми, сеньор!

Инди го измери с поглед, след което кимна и прибра картата.

— Можеш да си свалиш ръцете, Сатипо.

Перуанецът въздъхна с облекчение.

— Имаме план на храма. Какво чакаме? — каза Инди и се упъти към входа.

Още с влизането ги лъхна мирисът на вековете, застоялият дъх на години мрак и тишина, и плесен. От тавана се процеждаше вода и се стичаше по камъка, обрасъл с лишеи. В краката им се разбягаха гризачи. А въздухът, въздухът беше неочаквано студен, недокоснат от слънцето, обречен на вечен мрак. Инди вървеше пред Сатипо, вслушвайки се в отекващите стъпки. Несвойствен шум, смущаващ покоя на мъртвите — помисли си той и изведнъж го обзе чувството, че е попаднал в неподходящо място и в неподходящо време, че е крадец, тръгнал да плячкосва, да се докопа до нещо, което дълго е почивало в мир.