Читать «Похитителите на изчезналия кивот» онлайн - страница 30

За първи път нещо в Марион омекна. Във въздишката й се прокрадва стара тъга.

— Ти как мислиш? Затрупа го лавина. Какво друго можеше да му се случи? Нали целият му живот мина в разкопки. Доколкото знам, все още е горе някъде в планината, консервиран в снега.

Тя се извърна и си наля нова чаша. Абнър мъртъв! Не беше възможно! Сякаш отново го удари.

— Беше убеден, че любимият му Кивот е заровен тук някъде в планините. — Марион надигна едно шише. Маската й бе започнала да се разпуква и тя се бореше да не се издаде, да не проличи слабостта й.

— Цялото ми детство мина по тези безумни разкопки из целия свят. И сега какво? Взе, че изчезна. Не ми остави нито цент. Представяш ли си как съм живяла, Джоунс? Работех тук. И то не като барманка, разбираш ли?

Инди не можеше да повярва. У него се разбушуваха странни непознати чувства.

Изведнъж му се стори много крехка и уязвима. И много красива.

— Собственикът на заведението полудя. Тук всички полудяват рано или късно Изпратиха го в лудница и познай какво? Остави ми кръчмата. Закопа ме до края на живота ми. Представяш ли си каква участ?

Това беше твърде много за Инди. Искаше му се да каже нещо, да я успокои. Но не знаеше какво, не му идваха думи.

— Съжалявам — каза той.

— Ах, нима!

— Наистина съжалявам.

— Мислех, че съм влюбена в теб — каза тя, — а гледай ти как се отнесе със съкровеното ми чувство!

— Не съм искал да те засегна.

— Тогава бях дете!

— Било, каквото било. Съжалявам за постъпката си, не мога да я обясня. И не очаквам да я оправдаеш.

— Не беше честно, Индиана Джоунс. И ти много добре знаеше, че е непочтено.

Инди мълчеше, питайки се как би могъл човек да се извини за някогашните си прегрешения.

— Ако можех да се върна с десет години назад, ако можех да поправя станалото повярвай ми, Марион, щях да го сторя.

— Знаех, че един ден ще влезеш през тази врата. Не ме питай защо, просто го предчувствах.

— Защо не се върна в Щатите?

— Нямах пари. Просто и ясно. Не можех да се върна с празни ръце.

— Сега мога да ти помогна. Крайно време е да ти помогна.

— Затова ли се върна?

Той поклати глава:

— Трябва ми един предмет, който е притежавал баща ти.

Марион посегна да го удари, но този път Инди беше подготвен и я хвана за китката.

— Негодник! — каза тя. — Остави стареца на мира! Бог е свидетел, че му причини големи неприятности!

— Ще ти дам пари — каза той.

— Колко?

— Достатъчно, за да не се върнеш в Щатите с празни ръце.

— Я виж ти! Там е работата, че продадох всичко. Всичките му боклуци. Целия си живот пропиля заради тия вехтории.

— Всичко? Всичко ли продаде?

— Май си разочарован. Как се чувствате, мистър Джоунс?

Инди се усмихна, развеселен от кратката й победа. Дали наистина беше продала колекцията на Абнър? Дали е била толкова ценна?

— Обичам да те гледам посърнал. Ще те черпя една чашка. Какво ще пиеш?

— Сода — въздъхна той.

— Сода ли? Вкусът ти се е променил, Индиана Джоунс. Аз предпочитам уиски.

Обичам бърбън, джин и водка, но не и бренди. Отказах се от брендито.

— Доста си пийваш май.