Читать «Похитителите на изчезналия кивот» онлайн - страница 31

— Това не ти е Скенектади, приятел. Той потърка брадичката си. Умори се да се брани.

— Колко пъти да ти кажа, че съжалявам, Марион?

Тя бутна към него чаша минерална вода, той отпи и направи гримаса.

— В брой ли ще дадеш? — попита Марион, облягайки лакти на бара.

— Да.

— Кажи какво точно търсиш. Кой знае? Може да открия на кого съм го продала.

— Едно бронзово украшение с формата на слънце и инкрустиран червен кристал. Било е част от дръжката на жезъл. Познато ли ти е?

— Може би. Колко плащаш?

— Три хиляди долара.

— Малко е.

— Добре, мога да кача до пет. Щом се върнеш в Щатите, ще получиш повече.

— Изглежда, е много важна тая дръжка.

— Може и така да е.

— Имам ли думата ти?

Той кимна.

— И друг път си ми давал думата си, Инди. При последната ни среща обеща, че ще се върнеш. Помниш ли?

— Ами ето, върнах се.

— Пак същия негодник!

Тя стана, заобиколи бара и се приближи до него:

— Дай ми петте хиляди сега и ела утре.

— Защо утре?

— Защото така казах. За да не ме изиграеш пак.

— Добре, вярвам ти. — Той извади парите и й ги подаде.

— Какъв глупак си!

— Да — въздъхна той. — И други са ми го казвали.

Инди слезе от стола. Чудеше се къде ще прекара нощта. В някоя преспа. Ако Марион се придържа към стила си. Той тръгна към вратата.

— Направи нещо за мен — каза тя.

Той се обърна.

— Целуни ме.

— Да те целуна ли?

— Да, хайде, освежи ми паметта!

— Ами ако откажа?

— Утре да не си се появил!

Той се засмя. Наведе се към нея, изненадан от желанието, което се надига в него, а после от страстта, с която тя го дръпна за косата и впи устни в неговите. Това нямаше нищо общо с целувките на момичето, което бе познавал. Целуваше го веща, опитна в любовта жена.

Марион се отдръпна, усмихна се и протегна ръка към чашата си.

— А сега се махай!

Тя го проследи с поглед, докато затвори вратата след себе си, и постоя така известно време, след което отвърза шала около шията си и издърпа верижката, която висеше между гърдите й — в края й имаше бронзов медальон с формата на слънце и инкрустиран кристал.

Тя го погали замислено.

Инди трепереше от студ, докато вървеше към колата си. Ами сега какво да прави? Да обикаля града до сутринта? Малко вероятно беше да намери хотел с три звезди в Патан, и в колата не му се спеше. До сутринта щеше да се вкочани. Ако и дам известно време — помисли си, — може би ще омекне. Ако се върна пак, ще прояви любезност като всеки съдържател на хотел. Той влезе в колата, задуха в шепите си, за да ги стопли и запали мотора. Воланът лепнеше от студ.

Инди бавно потегли, без да забележи сянката на човека с шлифера, който се бе качил на самолета с него в Шанхай, така наречения Тохт, изпратен в Патан по спешното нареждане на отговарящия за Специалната колекция от антики на Третия райх. Тохт, които бе застанал в един вход сега пресече улицата заедно със своите наемници: един германец с превръзка на окото, един непалец с кожух и един монголец с автомат, готов да стреля по всичко, което влезе в полезрението му.

Групата спря пред вратата на „Гарвана“ още докато Индиана Джоунс оставяше след себе си диря от червена светлина.