Читать «Похитителите на изчезналия кивот» онлайн - страница 32

Както стоеше замислена пред камината с ръжен в ръка и от време на време се опитваше да съживи догарящия огън, Марион неволно заплака. Съзнаваше слабостта си, но не можеше да се пребори с нея. Ах, този негодник Джоунс! Десет години скита насам-натам по света и сега пак навлиза с танцова стъпка и с нови обещания в живота й. И в миг десетте години се стопиха, времето прелисти своите страници и тя си спомни как като петнадесетгодишно момиче си бе въобразила, че е влюбена в красивия млад археолог, за когото баща й я беше предупредил. Спомни си как й бе казал: „Само ще страдаш, дори с времето да ти мине, моето момиче.“ Е, страдала бе, но не й беше минало. Сигурно имаше истина в думите, че първият мъж, първата любов никога не се забравя. Тя не можеше да забрави сладостния трепет, който я обземаше, премаляването при мисълта за целувките му, за допира на ръцете му. До този момент нищо не бе изостряло така сетивата й, не бе имала чувството, че лети, че се носи на крилата на любовта, сякаш е безплътна, прозирна.

В следващия миг Марион се съвзе и реши, че е глупаво да плаче само защото господин Археологът отново бе прекрачил прага и. Да върви по дяволите! — каза си тя — Добре, че даде парите.

Объркана, младата жена се приближи до бара, откачи верижката с медальона от шията си и я сложи на дървения плот. После взе парите, които Индиана беше оставил пресегна се и ги прибра в една дървена кутийка. Съзерцавайки медальона в сянката на препарирания гарван, тя чу шум при вратата и в следващия миг в салона нахлуха четирима мъже. Веднага й стана ясно, че в основата на всичко е добрият стар Джоунс. В какво ли ме е забъркал пак? — запита се тя.

— Затворено е. Съжалявам — каза Марион.

Човекът с шлифера, чието лице напомняше на отворен бръснач, се усмихна:

— Не сме дошли да пием — поясни той със силен немски акцент.

— А-а — каза тя, разглеждайки приятелите на Бръснача, непалеца и монголеца (Боже, с автомат!), които шареха из салона. Сети се за медальона. Мъжът с превръзката на окото току-що бе минал покрай него.

— Какво искате? — попита тя.

— Същото, каквото и вашият приятел Индиана Джоунс — отговори немецът — Сигурно е споменал за какво е дошъл.

— Не, съжалявам.

— Тогава трябва да го е получил.

— Не ви разбирам.

Немецът запретна шлифера си и седна.

— Простете, не се представих. Тохт, Арнолд Тохт. Джоунс пита за някакъв медальон, нали така?

— Може и да е питал. — Тя се чудеше как да се добере до пушката, която беше оставена зад препарирания гарван.

— Моля, не си правете глупави шегички с мен! — каза Тохт.

— Добре. Той ще дойде утре. Защо не наминете и вие? Ще организираме един хубав търг, щом проявявате толкова голям интерес към този медальон.

Тохт поклати глава:

— Боя се, че няма да стане. Предметът ми трябва тази вечер, фройлайн. — Той стана, отиде до камината, наведе се и взе нажежения ръжен.

Марион престорено се прозя.

— Не е у мен. Елате утре. Уморена съм.

— Съжалявам, че сте уморена. Няма как. — Той кимна на монголеца, който хвана и изви назад ръцете на Марион.

Тохт започна да се приближава с ръжена към нея.