Читать «Похитителите на изчезналия кивот» онлайн - страница 22

Инди стоя до късно тази нощ. Сам. Не можеше да заспи. Не можеше да успокои духа си. Обикаляше от стая в стая, свиваше и отпускаше юмруци. Дали Рейвънуд ще му помогне след толкова години? Дали ще му се притече на помощ, ако дръжката е у него? И зад всички тези въпроси изплуваше още един: Дали Марион е все още при баща си? Инди най-после се установи в кабинета и вдигна крака на бюрото си, пробягвайки с поглед из задръстената с всевъзможни предмети стая. После затвори за миг очи, опита да се съсредоточи. Изведнъж стана, взе от лавицата един екземпляр от дневника на Рейвънуд, подарък от добрите стари времена, и го разлисти: разочарованията на учения се нижеха едно след друго — и най-обещаващите разкопки не оправдаваха очакванията. Някои от тях разкриваха най-невероятни неща за местонахождението на Кивота. Издирването му се бе превърнало в мания за стария Абнър, всеки ред го доказваше. Този Кивот засядаше в съзнанието, в сърцето на човек, ставаше част от въздуха, който диша. Инди разбираше защо старецът е посветил изцяло живота си на това безкрайно дирене, разбираше всеотдайността му, страстта, която го тласкаше от страна в страна, от надежда към надежда. Всичко това беше в дневника, но за дръжката на жезъла нямаше нито дума. Нищо.

Последната точка в дневника беше за Непал, където ученият предвиждаше разкопки. Непал — помисли си Инди, — Хималаите, най-трудният терен на света.

Непал. От там трябва да се започне. Инди попрелисти още малко дневника и го остави, чудейки се как ще го посрещне Марион.

БЕРХТЕСГАДЕН, ГЕРМАНИЯ

Дитрих се чувствуваше притеснен в компанията на Рьоне Белок. И то не защото му нямаше доверие, не заради това, че Белок се отнасяше към всичко с еднакъв цинизъм, а по-скоро заради странното му обаяние. Човек просто не можеше да го мрази, чувствуваше се пряко волята си завладян от него.

Те се бяха разположили в един вестибюл в алпийската резиденция на Фюрера в курорта Берхтесгаден, където Дитрих попадаше за пръв път. Това място го ужасяваше. Белок, напротив, изтегнат небрежно, с изпружени напред крака, нямаше вид на изтерзан от подобни чувства. Все едно че се бе разположил в някое долнопробно френско кафене, като онова, в което го бе открил Дитрих в Марсилия.

Никакво уважение — помисли си Дитрих. — Не схваща колко е сериозен моментът. Дразнеше го държането на археолога. Заслуша се в мелодичните удари на стенния часовник. Белок въздъхна, размърда се и погледна своя.

— Какво чакаме, Дитрих? — попита той.

— Фюрера ще ни приеме, когато се освободи, Белок. — Неволно шепнеше. — Да не мислите, че единствената му грижа в момента е да си приказва с вас за някакъв музеен експонат.

— Музеен експонат ли? — Белок не можа да сдържи презрението си. Колко невежи бяха тези хора. Колко малко разбираха от история. Все вярваха не в това, в което трябва, строяха помпозни арки и паметници, устройваха паради на наперената си армия — не можеха да разберат, че насила не се внушава страхопочитание към историята, че то съществува от само себе си, а не се постига по пътя на грандоманията и възвеличаването. Кивотът! Само при мисълта, че е възможно да бъде открит Кивотът, Белок потръпваше от нетърпение. Защо трябваше да разговаря с този жалък, дребен бояджия? Да изтърпи цяла среща с него, когато разкопките в Египет вече са започнали? Какво би могъл да научи от Хитлер? Нищо. Абсолютно нищо. Най-много да му изнесе някоя надута лекция. Някоя самомнителна пледоария за величието на Райха. За това че ако Кивотът съществува, той трябва непременно да принадлежи на Германия.