Читать «Похитителите на изчезналия кивот» онлайн - страница 23

Какво знаеха те? Кивотът не принадлежеше никому. Ако действително притежаваше чудотворна мощ, той трябваше пръв да го открие. Не можеше подобно оръжие да попадне току-така в ръцете на онзи маниак, който сега седеше в някоя от съседните стаи и го караше да чака.

Загубил търпение, Белок отново въздъхна и се размърда неспокойно на стола си. Най-после стана, приближи се до прозореца и разсеяно зарея поглед към планината. Мислеше си за момента, когато ще отвори Кивота, ще погледне вътре и ще съзре реликвите — каменните плочи, които Мойсей бе свалил от планината Синай. Представяше си как ръката му повдига капака, чуваше собствения си глас, а после идваше мигът на откровението. Най-великият миг в един човешки живот! Нямаше по-голяма награда от Ковчега на Закона.

Когато се обърна, видя, че Дитрих го гледа. Германецът забеляза странните пламъчета в очите на Белок, леката му усмивка — сякаш се усмихваше на нещо свое, наслаждаваше се на някакъв анекдот, на приятна мисъл. Никакво доверие нямаше на този човек, но това беше работа на Фюрера, той бе поискал най-добрия, той бе пожелал да намерят Рьоне Белок.

Часовникът удари „и четвърт“. В коридора отекнаха стъпки. Белок се извърна в очакване към вратата, но стъпките отминаха и той тихо изруга на френски.

— Колко още ще чакаме? — попита французинът.

Дитрих вдигна рамене.

— Не ми казвайте! Фюрера живее според собствената си представа за времето, за която ние, простосмъртните, нямаме и понятие, нали така? Може би има собствена концепция за времето. Може би си въобразява, че е стигнал до дълбоки прозрения за естеството му. — Белок замахна в знак на отчаяние и се усмихна.

Дитрих се размърда неспокойно, притеснен, че стаята може би се подслушва и Хитлер чува тези безумни приказки.

— От нищо ли не ви е страх, Белок?

— Бих могъл да ви отговоря, Дитрих, ако не бях сигурен, че няма да ме разберете.

Те замълчаха. Белок започнала нервничи. Всеки изгубен момент го влудяваше. Скоро щеше да се разчуе за разкопките, новината не можеше дълго да се пази в тайна. Той се надяваше на секретността на германските служби за сигурност.

— Не ми обяснихте добре как точно ще се сдобием с дръжката на жезъла — обърна се той към германеца. — Непременно трябва да знам.

— Погрижили сме се за това. Изпратени са хора.

— Какви хора, Дитрих? Има ли сред тях археолог?

— Защо? Не.

— Ченгета ли, Дитрих? Някои от вашите биячи?

— Професионалисти.

— Но не археолози, нали така? Как ще разберат, че са открили медальона? Как ще разберат, че не е фалшификат?

Дитрих се усмихна: