Читать «Похитителите на изчезналия кивот» онлайн - страница 24

— Тайната е да знаеш къде да търсиш, Белок, а не какво точно търсиш.

— Човек като Рейвънуд не се сплашва лесно.

— Да съм споменавал „заплаха“?

— Не беше необходимо. Много добре знам, че без заплаха не може. Ще се убедите, че не съм някой капризен педант. По моему точно обратното.

Дитрих кимна. Отново се чуха стъпки. В стаята влезе униформен сътрудник, облечен с една от онези черни куртки, които Дитрих ненавиждаше. Служителят им кимна да го последват.

Щяха да прекрачат светилището. Светая светих на дребния бояджия, който си бе въобразил, че е Духът на историята и отказваше да види истината. Единствената история, от която се интересуваше Белок, лежеше погребана в пясъците на Египет. Само да му потръгнеше! Малко да му потръгнеше!

Лабилен човек се оказа този Дитрих. Беше пребледнял и вървеше като осъден, който отива на екзекуция. Тази мисъл се стори забавна на Белок.

НЕПАЛ

Самолетът летеше над заснежените планини, гмурваше се и изплуваше от мъглата, от пелената гъсти облаци. Непристъпните върхове бяха застинали, неподвижни, забулени с воали от мраз, които ледените вихри сякаш никога не можеха да разпръснат.

Какъв път! — помисли си Инди, който гледаше през илюминатора. — Какъв дълъг път! Прекосихме целите Американски щати до Сан Франциско, после взехме самолета до Китай, от Хонконг излетяхме за Шанхай и сега тази стара машина ни е понесла към Катманду.

Той потрепера при мисълта за мрачните, негостоприемни Хималаи — острите зъбери, неотбелязаните на картата каньони и долини, дебелият сняг, покриващ всичко. Странно как хората тук оцеляваха, трудеха се, обичаха, как животът изобщо течеше в тази непонятна среда! Той затвори книгата, която четеше, бръкна във вътрешния джоб на якето си и напипа пачката банкноти, „отпуснати в аванс от военните сили на САЩ“, както се бе изразил Маркъс Броди. Това бяха повече от пет хиляди долара, с които Инди възнамеряваше да предразположи Абнър Рейвънуд, в случай че не е променил отношението си към него. Нещо като дребен подкуп, la mordida. Възрастният учен сигурно се нуждаеше от пари, тъй като, доколкото Инди знаеше, от години не бе преподавал. Усетил безпаричието, бича за научния изследовател, сигурно неведнъж е бил принуден да протяга паничката за милостиня. Пет хиляди! Цяло състояние! — помисли си Инди, който никога не бе носил толкова пари у себе си и сега се чувствуваше притеснен. Парите никога не бяха имали значение за него — в мига, в който ги спечелеше, гледаше да ги похарчи.

Той затвори очи. Дали Марион беше при баща си? Малко вероятно. Кой знае къде беше, може би женена вече някъде в Съединените щати? Ами ако все още живееше с баща си? Тогава? Той изведнъж разбра, че няма да може да погледне Рейвънуд в очите.

Толкова години минаха. Може би нещата са се променили. Ами! Как ще се променят с такъв упорит човек като Абнър! Сърди му се, и това си е. Ако някой от колегите ти е флиртувал със собствената ти дъщеря, дълго ще му имаш зъб. Инди въздъхна. Защо не се показа по-силен тогава? Защо се поддаде на тази слабост? Защо се увлече? Да хлътне толкова по едно дете! Но пък и тя не приличаше на дете — беше женствена, нещо в погледа й подсказваше, че е преждевременно съзряла.