Читать «Похитителите на изчезналия кивот» онлайн - страница 14

Камбъл Блак

— Няма проблем.

— И не може да се похвали с беззаветна преданост.

— Това оставяме на вас. Важното, полковник Дитрих, е да го намерите и да го доведете при Фюрера. И то бързо. От днес за вчера, както се казва.

Дитрих отново се загледа в щорите. Понякога го обземаше ужас при мисълта, че Фюрера се е обградил с лакеи и глупаци като този Айдел. Това говореше за липса на трезва преценка по отношение на хората.

Айдел се усмихна, сякаш развеселен от притеснението на Дитрих:

— Е, колкото по-бързо, толкова по-добре, разбира се. Защото и други се интересуват. Други, които не вземат присърце интересите на Райха. Ясен ли съм?

— Тъй вярно — отвърна Дитрих. Той се замисли за французина. Знаеше, макар да бе скрил от Айдел, че в момента е в Южна Франция. Перспективата да преговаря с Белок го ужасяваше. Под привидната любезност на този човек се криеха жестока безмилостност и егоизъм, пълно презрение към философията, политиката, религията. Ръководеше се само от интереса си. Ако нямаше изгода, пръста си нямаше да помръдне.

— Другите ще бъдат отстранени, ако надигнат глава — продължаваше Айдел, — не бива да се тревожите за това.

— Значи да не се тревожа.

— Нужно ли е да ви предупреждавам, че казаното тук не бива да напуска тези четири стени, полковник?

— Не, не е нужно — отвърна Дитрих раздразнено.

Айдел се върна на мястото си зад купчината папки и след малко с престорена изненада попита:

— Още ли сте тук, полковник?

Дитрих стисна куфарчето си и стана.

Човек не можеше да не стаи омраза към тези клоуни в черна униформа. Държаха се така, сякаш светът беше техен.

— Тъкмо щях да тръгвам — каза той.

— Хайл Хитлер! — вдигна ръка за поздрав есесовецът.

Дитрих поздрави по същия начин и излезе.

КЪНЕКТИКЪТ

Индиана Джоунс седеше в кабинета си в колежа Маршал. Току-що бе изнесъл встъпителната си лекция по археология, която мина блестящо. Винаги ставаше така. Обичаше да преподава и знаеше, че умее да внушава голямата си страст към този предмет на своите студенти. Но сега просто не го свърташе на едно място и това го безпокоеше, защото знаеше много добре какво точно му се прави.

Инди вдигна крака на бюрото, събаряйки нарочно няколко книги, после стана и заснова из стаята. Вече не я чувствуваше като свое уютно и тихо убежище, а като затворническа килия.

Джоунс — каза си той, — Индиана Джоунс, вземи се в ръце!

Заобикалящите го предмети сякаш се бяха изпразнили от съдържание. Огромната стенна карта на Южна Америка се превърна в размазано петно, в дадаистичен шедьовър. Глиненото копие на идола изведнъж му се видя глупаво, грозно. Той го взе в ръка: И заради това тук да рискувам живота си! Сигурно не съм в ред. Както разглеждаше равнодушно глиненото божество, в миг го завладя старата любов към античното. Безумното опиянение от историята, копнежа да се докосне до нея, да я задържи, да я проумее чрез реликви и археологически находки, да не му дават покои лицата на отдавна умрели скулптори и занаятчии, ръцете им, ваещи тези предмети, пръстите им, отдавна превърнати на бели кости, на прах. Умрели преди векове, но все още живи в паметта на хората, благодарение на необяснимата страст на такива като него.