Читать «Похитителите на изчезналия кивот» онлайн - страница 12

— Работи! — викна Джок. — Работи! Аквапланът се плъзна напред и започна тромаво да се издига над реката. Ховитите залитнаха и цопнаха във водата.

Двамата се издигнаха над дърветата, чиито корони се извиваха от силното въздушно течение; подплашени, птиците литваха към догарящото слънце. Инди се разсмя и затвори очи.

— Да си кажа правичката, мислех, че няма да се справиш — рече Джок.

— Никога не се съмнявай в мен! — усмихна се Инди.

— Отпусни се сега, приятел. Поспи. Забрави проклетата джунгла.

Инди задряма. Облекчение. Отмора. Колко беше приятно. Да можеше за по-дълго да се потопи в това блаженство.

В този момент усети нещо на бедрото си. Нещо тежко и лепкаво. Отвори очи и какво да види? Една боа се увиваше около крака му. Той скочи.

— Джок!

Пилотът го погледна и се усмихна:

— Нищо лошо няма да ти направи, Инди. Това е Реги. По-безобидна е от муха.

— Махни я от мен, Джок!

Пилотът се пресегна, погали змията и я изтегли при себе си в кабината. Змиите будеха отвращение и необясним ужас у Инди. Някои хора не можеха да понасят паяци, други — плъхове, трети — затворени пространства. Инди изтри избилата по челото си пот и потреперя — внезапно му бе станало студено от мокрите дрехи.

— Дръж я при себе си — каза той. — Не мога да понасям змии.

— Ще ти доверя една тайна — прошепна Джок. — Змията е много по-симпатична от човека.

— Дума да няма. Не я пускай да се доближава до мен!

Тъкмо си мислиш, че си вън от опасност, и изведнъж някаква си боа решава да се припича върху теб.

Той се загледа в мрака, поглъщащ безбрежната джунгла със загадъчна неотменност. Задръж своите тайни за себе си — помисли си Инди. — Задръж всичките си тайни.

Преди да се унесе от приспиващия шум на мотора, той си пожела пътищата им с французина скоро да се пресекат.

БЕРЛИН

Айдел, дребният на ръст есесовец в черна униформа, седеше зад писалището си в кабинета на Вилхелмщрасе и съзерцаваше купчините кафяви папки, подредени грижливо пред него. За Дитрих, дошъл на посещение, бе повече от ясно, че Айдел много държи на тези папки, защото му повдигат самочувствието и му придават важност и авторитет. Навсякъде едно и също — помисли си Дитрих. — Хората се ценят по това какво количество изписана хартия могат да натрупат и по броя гумени печати, които им е разрешено да използват. Дитрих, който се смяташе за човек на действието, въздъхна незабележимо и погледна към прозореца, засенчен с бледокафяви щори. Чакаше Айдел да се произнесе, но есесовецът вече от доста време мълчеше, сякаш дори мълчанието бе предназначено да подчертава висотата на неговия ранг.

Дитрих се загледа в портрета на Фюрера, окачен на стената. Да, нямаше значение какъв е Айдел — лабилен, прикован към писалището, надут, заключен в някакво си нещастно кабинетче; важното бе, че има пряк достъп до Хитлер. Ето защо Дитрих чакаше търпеливо и се усмихваше, изобщо държеше се както подобава на по-нископоставен в йерархията. Та нали Айдел принадлежеше към тесния кръг на Фюрера, към елитния корпус на личната му охрана.