Читать «Похитителите на изчезналия кивот» онлайн - страница 15

Отново го завладяха старите чувства, първото вълнение, което бе изпитал като студент. Кога? Преди петнайсет, шестнайсет, двайсет години? Все едно кога. За него времето имаше съвсем различно измерение. То се разкриваше чрез тайните, заровени сред храмове, развалини, под скали, пръст и пясък. То се разрастваше, ставаше еластично, пораждаше чувство за приемственост между онова, което е било, и това, което е. И смъртта ставаше незначителна пред онова, което човек е оставил след себе си.

Незначителна, безсилна.

Той се сети за Шамполион, представи си как си е вадил очите над Розетския камък, смайването му, когато най-после е дешифрирал древните йероглифи. Замисли се за Шлиман, открил Троя, Зафлиндърс Петри, водил разкопките на гробниците в Нагада. За Ули, открил кралската гробница в Ур. За Картър и лорд Карнарвън, натъкнали се на гроба на Тутанкамон.

Ето оттам бе започнало всичко. От вълнението при откритието, от онзи проблясък, наподобяващ око на буря в човешкия интелект. В миг си пометен, понесен от вихъра, върнат назад с машината на времето, която писателите-фантасти така и не можаха да проумеят: с твоята собствена машина на времето, по твоето собствено трасе към неумиращото минало.

Той крепеше глинената фигура върху дланта си и я гледаше така, сякаш е негов личен неприятел. Не — помисли си, — нямаш по-голям враг от себе си, Джоунс. Запали се, защото бе намерил половината от картата сред книжата на Форестал и защото реши да се довериш на двама злодеи, притежаващи другата половина.

Морън. И Белок. Белок беше мозъкът. Той имаше нюх-бръснач. Беше като змиите, от които Инди се боеше — изпълзяваше неусетно изпод камъка, хищното му влечуго, готово светкавично да отнеме чужда находка.

В съзнанието му изпъкна образът на Белок — стройният силует, красивото лице, тъмните очи, усмивката, прикриваща коварството.

Той си спомни някои срещи с французина. Вече завършваше университета, когато Белок спечели Наградата на Археологическото дружество с един труд по стратиграфия, в основата, на който лежаха разработки на Инди. По някакъв начин се бе добрал до тях и ги бе преписал. Инди не можеше да докаже нищо, защото това щеше да се изтълкува като проява на завист.

1934 година. Лятото. Черното лято. От месеци планираше разкопки в пустинята Руб ал Хали в Саудитска Арабия. Месеци упорит труд, усилена подготовка, молби за субсидии, защитаване на тези, спорове върху очакванията и предчувствията му, че точно там, в това пусто и безводно място ще бъдат намерени останки от номадска култура, датиращи отпреди новата ера. И какво?

Инди стисна очи. И досега побесняваше при този спомен.

Белок го изпревари. Белок извърши разкопките. Вярно, не откри кой знае какво, но не това бе важното. Важното бе, че Белок пак го ограби. И той отново не можеше да докаже кражбата.

А сега идолът.

Инди вдигна глава, сепнат от плахото отваряне на вратата. На прага се появи Маркъс Броди — предпазлив, по-скоро угрижен. Маркъс, уредник в Националния музей, най-близкият му приятел.