Читать «Похитителите на изчезналия кивот» онлайн - страница 13

Айдел приглади униформата си, която явно току-що бе излязла от химическо чистене, и каза:

— Иска ми се да вярвам, че съм изложил ясно от каква върховна важност е този въпрос, полковник.

Дитрих кимна. Губеше търпение. Мразеше кабинетите.

Айдел стана, повдигна се на пръсти и протегна ръка към някаква въображаема дръжка, която не можеше да достигне, и се запъти към прозореца.

— Фюрерът е решил, че трябва да получи този предмет, а когато реши нещо, естествено. — Айдел млъкна, обърна се и изгледа Дитрих, а после с жест даде да се разбере, че онова, което става в главата на Фюрера, не може да се проумее от простосмъртните.

— Разбирам — каза Дитрих, барабанейки с пръсти по капака на коженото си куфарче.

— Този предмет има религиозна стойност — добави Айдел. — Не че Фюрера се прехласва по еврейските реликви — Тук той спря и ни в клин, ни в ръкав се засмя, като че ли е изрекъл нещо изключително забавно. — Повече се интересува от символичното им значение, нали разбирате?

Дитрих реши, че Айдел крие нещо и го заблуждава: трудно му бе да повярва, че Фюрера се интересува от някакъв си предмет само заради символиката му. Той прочете още веднъж кратката телеграма, с която Айдел го бе запознал преди няколко минути, и се загледа отново в портрета на Хитлер. Фюрера беше, както винаги, строг и сериозен.

— Сега опираме до въпроса за специалистите — додаде Айдел като някой стар професор.

— Ах, да — кимна разбиращо Дитрих. — И по-специално за археолозите.

Дитрих си замълча. Усещаше накъде бие Айдел. Разбираше какво се иска от него.

— Страхувам се, че не мога да ви бъда полезен — каза той. Айдел пусна тънка усмивчица: — Но доколкото зная, вие имате връзки в тези среди. Познавате най-големите капацитети в областта, прав ли съм?

— Не е точно така.

— Е, сега нямаме време за спор. Аз не съм тук, за да обсъждам кой е голям капацитет и кой не е, полковник. Тук съм, както знаете, за да изпълня нечия заповед.

— Няма нужда да ми го напомняте — каза Дитрих.

— Зная — отвърна Айдел, облягайки се на бюрото си. — А вие разбирате, че ви говоря за един ваш познат, чиято компетентност в тази сфера ще бъде много ценна за нас. Нали така?

— Французина ли имате предвид? — попита Дитрих.

— Разбира се.

Дитрих замълча. Изпитваше леко неудобство. Като че ли самият Хитлер от рамката му се караше за проявената колебливост.

— Трудно е да го намери човек. Като всеки наемник кръстосва целия свят.

— Кога за последен път сте имали новини от него?

Дитрих сви рамене:

— Доколкото си спомням, в Южна Америка.

Айдел разглеждаше тънките си бледи ръце като човек, провалил кариерата си на концертиращ пианист.

— Вие знаете как да го намерите — отсече той. — Нали разбирате какво искам да кажа? Ясно ли ви е откъде е спусната тази заповед?

— Да, мога да го намеря — отвърна Дитрих, — но ви предупреждавам…

— Не ме предупреждавайте мен, полковник!

Гърлото на Дитрих пресъхна. Ах, това джудже, този канцеларски плъх! На драго сърце би го удушил, би затъкнал устата му с папките.

— Много добре, но искам да ви съобщя, че цената на французина е висока.