Читать «Похитителите на изчезналия кивот» онлайн - страница 16

— Индиана — каза тихо той.

Индиана протегна глиненото копие на идола, сякаш искаше да го подаде на току-що влезлия мъж, но го запрати в кошчето за боклук.

— Държах в ръка истинския, Маркъс! Истинския! — Инди се облегна назад със затворени очи и започна да масажира енергично клепачите си.

— Каза ми, Индиана. Вече ми разправи всичко. Още като се върна, спомняш ли си?

— Мога да си го взема обратно, Маркъс. Ще го притежаваме. Всичко съм измислил. Белок ще го продаде, нали така? И къде ще го продаде? А?

Броди чакаше търпеливо:

— Къде, Индиана?

— В Маракеш, разбира се.

Инди стана, сочейки към няколкото фигурки на бюрото си, които беше успял да събере набързо от храма.

— Как мислиш, дали ще мога с тях да си платя пътя до Маракеш?

Броди хвърли бегъл поглед към фигурите. Протегна ръка и я положи на рамото на своя приятел в прилив на съчувствие и загриженост.

— Музеят ще ги купи, както обикновено. Но за идола ще говорим по-късно. Сега искам да те запозная с едни хора. Идват много отдалеч, за да се видят с теб, Индиана.

— Какви хора?

— Дошли са от Вашингтон, за да се срещнат с теб.

— Кои са те? — попита Инди вяло.

— От военното разузнаване.

— От военното какво? Да не съм загазил нещо?

— Не, напротив. Като че ли те се нуждаят от твоята помощ.

— Единственото, което ме интересува, е да събера парите за Маракеш, Маркъс. Тези неща все трябва да струват нещо.

— После, Индиана, после ще говорим. Виж първо какво искат тези хора.

Инди спря до картата на Южна Америка.

— Добре — съгласи се той. — Ще се видя с тях, щом толкова държиш.

— Чакат те в аудиторията.

В коридора се натъкнаха на една красива студентка, която носеше някакви книги и си бе придала делови, вглъбен вид. Щом Инди я видя, лицето му светна.

— Професор Джоунс — каза момичето.

— Да.

— Тъкмо идвах да се консултирам с вас — рече тя стеснително, поглеждайки към Маркъс Броди.

— Да, разбира се, разбира се, Сюзан. Помня, че обещах да говорим.

— Не сега, Индиана — подкани го Маркъс Броди и се обърна към момичето: — Професор Джоунс трябва да участвува във важно заседание, мила моя. Защо не го потърсите по-късно?

— Да — промърмори Инди. — Ще се върна на обяд.

Момичето се усмихна разочаровано и отмина. Инди я изпрати с поглед, възхищавайки се на стройните й крака, на заоблените прасци и тънките изваяни глезени. Броди го дръпна за ръкава.

— Хубавица! Винаги си имал вкус, няма що — каза той.

В аудиторията, близо до подиума, бяха седнали двама военни. При отварянето на вратата те извърнаха глави като по даден сигнал.

— Ако са от донаборната комисия, кажи им, че вече съм отбил военната си служба.

Маркъс Броди подаде стол на Инди.

— Индиана, бих искал да те представя на полковник Мъсгроув и на майор Итън. Тези хора са дошли от Вашингтон, за да се срещнат с теб.

— Радваме се да се запознаем с вас, професор Джоунс, с доктора по археология, специалиста по окултни науки и любителя на редки антики.

— Може и така да се каже — промърмори Инди.

— „Любителя на редки антики“ звучи интересно — допълни майорът.