Читать «Демонът и сеньорита Прим» онлайн - страница 51

А в този миг знаеше и това, че цялото село е склонно да извърши престъпление. Знаеше също, че селяните няма да направят нищо, защото се страхуват, но намерението им бе достатъчно, за да си отговори той на въпроса: хората са лоши по природа. Знаеше още, че тя се готви да избяга, а облогът, който бяха сключили предишната вечер, вече не означава нищо и той би могъл да се върне оттам, откъдето бе дошъл (но откъде ли бе дошъл всъщност?) с непокътнатото си съкровище и потвърдените си подозрения.

Опита се да седне, като заеме най-подходящото положение, но такова не съществуваше; не й оставаше нищо друго, освен да стои неподвижно. Огънят щеше да държи вълка на разстояние, но скоро щеше да привлече вниманието на пастирите, които минаваха оттук. И щяха да видят, че двамата са заедно.

Сети се, че е събота. Хората бяха по домовете си — пълни с ужасни евтини украшения, репродукции на известни картини, окачени по стените, и гипсови фигурки на светци — и се опитваха да се забавляват. През този уикенд им бе предоставено най-голямото забавление, откакто бе свършила Втората световна война.

— Не искам да разговаряш с мен!

— Нищо не съм казал.

На Шантал й идеше да заплаче, но не искаше да го направи пред него и сдържа сълзите си.

— Спасих ти живота. Заслужавам златото.

— Аз ти спасих живота. Вълкът щеше да те нападне. Самата истина.

— Но мисля, че, от друга страна, ти спаси нещо вътре в мен — продължи чужденецът.

Това беше уловка. Щеше да се престори, че не е разбрала; думите му бяха нещо като разрешение тя да вземе своето богатство, да се махне оттук завинаги и да сложи край на всичко.

— Вчерашният облог. Болката ми беше толкова голяма, че изпитвах нужда да накарам всички да страдат като мен; това би било единственото ми утешение. Имаш право!

На демона на чужденеца никак не му харесваше това, което чуваше. Поиска от демона на Шантал да му помогне, но той бе новодошъл и все още не бе обсебил изцяло момичето.

— Това променя ли нещо?

— Нищо не променя. Облогът продължава да е в сила и знам, че ще спечеля. Но поне разбрах какъв нещастник съм, разбрах и защо съм станал такъв: защото мисля, че не заслужавах онова, което ми се случи.

Шантал се питаше как ще напуснат това място; макар и да беше все още сутрин, не можеха да стоят тук безкрайно.

— И тъй, смятам, че съм заслужила моето злато, и ще си го взема, освен ако не ми попречиш — каза тя. — Съветвам те да сториш същото; не е необходимо да се връщаме във Вискос; можем да слезем в долината, да ни вземат на автостоп и всеки да тръгне да следва съдбата си.

— Ти върви! В този момент обаче жителите на Вискос решават кой да умре.

— Възможно е. Ще решават още два дни, докато изтече срокът; после две години ще спорят коя е трябвало да бъде жертвата. Когато е време да се действа, те са нерешителни, но дойде ли часът да се обвиняват останалите, тогава са безпощадни. Познавам селото си. Ако не се върнеш, дори няма да си направят труда да спорят; ще сметнат, че всичко е било моя измислица.

— Вискос е като всички села по света и онова, което става в него, може да се случи в който и да е континент, град, военен лагер или манастир. Но ти не го разбираш, както не разбираш и това, че този път съдбата беше на моя страна: избрах най-подходящия човек за помощник. Някой, който под външността на работлива и честна жена също иска да си отмъсти. И понеже не можем да видим врага — ако искаме да стигнем до същността на тази история, истинският ни враг е Господ, който ни е накарал да преживеем онова, което сме преживели, — прехвърляме нашата неудовлетвореност върху всичко, което ни заобикаля. Отмъщение, което никога не може да бъде заситено, защото е насочено към собствения ни живот.