Читать «Демонът и сеньорита Прим» онлайн - страница 29

Чужденецът се приближи до Шантал и постави ръце на раменете й; искаше тя да види очите му, да се увери, че той казва истината.

— Ти сигурно смяташ, че производителите на оръжия са най-голямото зло на света, и може би си права. Но факт е, че човекът е използвал оръжия още когато е живял в пещери — най-напред за да убива животни, а по-късно, за да си извоюва власт над останалите. Светът е съществувал без земеделие, без животновъдство, без религия, без музика, но никога без оръжия.

Той взе един камък от земята.

— Ето едно от тях, което нашата Майка Природа щедро е предоставяла на онези, които е трябвало да се преборят с праисторическите животни. Подобен камък сигурно е спасил някой човек и благодарение на този човек след безброй поколения сме се родили ти и аз. Ако той не е имал подръка този камък, някой месояден хищник е щял да го погълне и да попречи на стотици хиляди души да се родят.

Вятърът се усили. Дъждът ги дразнеше, но двамата не откъсваха очи един от друг.

— Така както мнозина критикуват ловците, а Вискос ги приема с всичките дължими почести, защото живее от тях, така както хората не обичат да гледат корида, но отиват в месарницата да си купят месо с оправданието, че животните са били убити по „хуманен“ начин, също така мнозина критикуват производителите на оръжие, но въпреки това те ще продължат да съществуват дотогава, докато има поне едно оръжие на земята. Защото, докато има едно, ще трябва да съществува още едно, иначе равновесието ще бъде унищожено, а това е опасно.

— Какво общо има това с моето село? — попита Шантал. — Какво общо има с нарушаването на Божиите заповеди, с престъплението, кражбата, с човешката природа, с Доброто и Злото?

Очите на чужденеца се промениха, сякаш потънаха в дълбока тъга.

— Спомни си какво ти казах в началото: винаги съм се старал да сключвам сделки, като спазвам законите, смятах себе си за „почтен човек“. Един следобед ми позвъниха в кантората: нежен женски глас безстрастно ми съобщи, че група терористи са отвлекли жена ми и децата ми. В замяна искаха голямо количество от това, с което бих могъл да ги снабдя: оръжия. Поискаха от мен да пазя тайна и обещаха, че нищо няма да се случи със семейството ми, ако следвам инструкциите, които те щяха да ми дадат. Жената прекъсна разговора, като каза, че ще ме потърси след половин час, и поиска да чакам в точно определена телефонна кабина на гарата. Каза ми да не се притеснявам излишно, понеже се отнасят добре с жена ми и дъщерите ми и ще ги освободят след няколко часа— за целта трябва само да изпратя нареждане по електронната поща до един от филиалите ни в някаква страна. Всъщност не става дума за кражба, а за легална покупка, която дори би могла да остане незабелязана от компанията, за която работех. Като гражданин, възпитан да се подчинява на законите и да се чувства защитен от тях, първото нещо, което сторих, бе да се обадя в полицията. В следващия миг аз вече не бях господар на решенията си, бях се превърнал в някой, който е неспособен да спаси собственото си семейство, моят свят се бе изпълнил с анонимни гласове и трескави телефонни разговори. Щом се отправих към телефонната кабина, която ми бяха посочили, цяла армия от техници вече бе свързала подземния телефонен кабел с най-модерната възможна апаратура, за да засече в същия миг точното място, откъдето щеше да дойде обаждането. Имаше хеликоптери, готови да излетят, стратегически разположени автомобили, които да спрат движението, тренирани и въоръжени до зъби мъже в състояние на бойна тревога.