Читать «Демонът и сеньорита Прим» онлайн - страница 27

Вървейки под дъжда и вятъра, тя му разказа историята. Преди две години един от жителите на Вискос — а именно ковачът на селото — излязъл да се разходи, когато изведнъж се озовал срещу един вълк и малките му. Мъжът се изплашил, взел един клон и тръгнал срещу животното. В такива случаи обикновено вълкът бяга, но понеже този бил с вълчетата си, на свой ред атакувал и ухапал човека по крака. Ковачът, чиято професия изисквала от него да притежава необикновена сила, успял да го удари много силно и вълкът отстъпил, като се скрил в гората с малките си и никой повече не го видял; всичко, което се знае за него, е, че има бяло петно на лявото ухо.

— Затова ли е „белязан“?

— Дори и най-свирепите животни обикновено никога не нападат човека освен в изключителни ситуации като тази, за да защитят малките си. Но след като нападнат човек и опитат човешка кръв, стават опасни; стават ненаситни и от диви животни се превръщат в убийци. Всички вярват, че този вълк някой ден отново ще нападне човек.

„Това е точно моята история“, помисли си чужденецът.

Шантал се опитваше да върви колкото се може по-бързо, тъй като беше по-млада, по-енергична и искаше да има психологическо предимство, като измори и засрами мъжа, който я придружаваше; той обаче успяваше да следва ритъма на крачките й. Въпреки че не се бе изморил много, по едно време я помоли да вървят по-бавно.

Стигнаха до малък заслон, покрит със зелена мушама; бе добре замаскиран, ловците го използваха, за да изчакват там плячката си. Седнаха вътре, като търкаха и духаха замръзналите си ръце.

— Какво искате? — попита тя. — Защо ми изпратихте бележката?

— Ще ти задам една гатанка: от всички дни в живота ни кой е този, който никога не идва?

Не получи отговор.

— Утрешният — каза чужденецът. — Но ти, както изглежда, вярваш, че утрешният ден ще настъпи, и отлагаш това, за което те помолих. Днес е първият от почивните дни: ако не кажеш нищо, аз самият ще го сторя.

Шантал излезе от колибата, отдалечи се на разумно разстояние, откопча платнената чанта и извади пушката. Чужденецът сякаш не обърна никакво внимание на това.

— Бутала си златото — продължи той. — Ако трябва да напишеш книга за този епизод от живота си, мислиш ли, че болшинството от читателите — които се сблъскват с какви ли не трудности, понасят несправедливостите на живота и на останалите, принудени са непрекъснато да се борят, за да плащат училището на децата и храната на масата — ще се молят ти да избягаш с кюлчето?

— Не знам — отвърна тя, като зареди пушката с един патрон.

— И аз не знам. Това е отговорът, който исках да получа.

Шантал постави още един патрон.

— Готвиш се да ме убиеш, въпреки че се опита да ме успокоиш с историята за вълка, когото търсиш. Толкова по-добре, защото по тоя начин отговаряш на въпроса ми: хората по природа са лоши, щом като обикновена сервитьорка от някакво затънтено село е способна на престъпление заради пари. И понеже вече знам отговора, ще умра доволен.

— Вземете — каза тя на чужденеца, като му подаде оръжието. — Никой няма представа, че ви познавам. Всички данни от адресната ви карта са фалшиви. Можете да си тръгнете когато поискате и, както разбирам, можете да отидете в която част на света пожелаете. Не е нужно да имате точен мерник: достатъчно е да насочите пушката към мен и да натиснете спусъка. Патронът се състои от многобройни оловни частици, които, след като излязат от цевта, се разпръскват конусовидно. Така могат да бъдат убити птици и хора. Можете дори да гледате в друга посока, ако не искате да видите разкъсаното ми тяло.