Читать «Демонът и сеньорита Прим» онлайн - страница 14

След като видя, че няма да може да заспи, отново се опита да се моли и да мисли за баба си, но мисълта й се бе спряла на една сцена: отворената дупка, изкаляният метал, отчупеният клон в ръката й, сякаш бе бастун на поклонничка, готова да тръгне на път. На няколко пъти задрямваше и се събуждаше, но навън цареше все такава тишина, а в главата й непрекъснато се повтаряше все същата сцена.

Веднага щом видя светлината на утрото да се процежда през прозореца, се облече и излезе.

Все още беше много рано дори и за такова място, където хората ставаха на разсъмване. Повървя по безлюдната улица, като на няколко пъти се обърна, за да се увери, че чужденецът не я следва, но поради мъглата виждаше само на няколко метра. От време на време се спираше, опитвайки се да чуе стъпки, но единственото, което долавяше, бяха неравните удари на сърцето й.

Навлезе в гората, стигна до скалата във формата на У — тя винаги я караше да се чувства нервна, защото й се струваше, че камъните всеки момент ще паднат, — взе същата пръчка, която бе оставила там предишния ден, разкопа мястото, което й бе посочил чужденецът, и извади кюлчето. Вниманието й бе привлечено от нещо: в гората продължаваше да цари тишина, сякаш имаше някакво чуждо присъствие, което плашеше животните и не позволяваше на листата да потрепват.

Изненада се от тежестта на метала в ръцете си. След като го изчисти от пръстта, забеляза на него щемпел, два печата и поредица от гравирани цифри. Опита се да ги дешифрира, но не успя.

Колко ли пари струваше това кюлче? Не знаеше точно, но — както чужденецът бе казал — сигурно бяха достатъчно, за да не е нужно да работи до края на живота си. Държеше в ръце мечтата си, нещо, което винаги бе искала да има и което някакво чудо бе поставило на пътя й. То й даваше шанс да се спаси от всички монотонни дни и нощи във Вискос, от задължението всеки ден да ходи от къщи до хотела, в който работеше, откакто бе станала пълнолетна, от посещенията веднъж в годината на всички нейни приятели и приятелки, които бяха заминали, защото семействата им ги бяха изпратили да учат надалеч и да успеят в живота, от всички отсъствия, с които вече бе свикнала, от мъжете, които, пристигайки тук, й обещаваха всичко и си тръгваха на другия ден, без дори да й кажат „довиждане“, от всички сбогувалия и несбогувания, които вече не й правеха впечатление. Този миг тук, в гората, бе най-важният в живота й.

Съдбата винаги бе много несправедлива към нея: баща й беше неизвестен, майка й бе починала при раждането, оставяйки й в наследство тежкия товар на вината; баба й бе селянка, която се занимаваше с шиене и заделяше всяко сентаво, за да може внучката й да се научи поне да чете и пише. Шантал бе мечтала за какво ли не: мислеше, че може да преодолее пречките по пътя си, да срещне подходящ съпруг, да си намери работа в някой голям град, да бъде открита от някой „ловец“ на таланти, озовал се тук, за да си почине, да направи кариера в театъра, да напише книга, която да има голям успех, да чува виковете на фотографите, молещи за една снимка, да стъпва по червените килими на живота.