Читать «Демонът и сеньорита Прим» онлайн - страница 12

Един ден Савин слязъл от пещерата, отишъл в дома на Ахав и поискал да пренощува там. Ахав се изсмял: — „Не знаеш ли, че съм убиец, че съм заклал много хора по тези места и че животът ти не означава нищо за мен?“ „Знам — отвърнал Савин. — Но се изморих да живея в онази пещера. Бих искал да прекарам поне една нощ тук.“

Ахав знаел, че светецът е толкова прочут, колкото и самият той, и това го дразнело — не искал да дели славата си с човек, чиято сила изобщо не можела да се мери с неговата. Ето защо решил да го убие същата нощ, за да покаже на всички, че е единственият истински господар на селището.

Поговорили малко. Ахав бил впечатлен от думите на светеца, но тъй като бил недоверчив човек, вече не вярвал в Доброто. Посочил на Савин къде да легне и заплашително започнал да точи ножа си. След като го погледал известно време, Савин затворил очи и заспал.

Ахав точил ножа през цялата нощ. На сутринта, когато Савин се събудил, го заварил да плаче до леглото му.

„Ти не се уплаши от мен, дори не ме осъди. За пръв път някой прекара нощта до мен, вярвайки, че бих могъл да бъда добър човек и да подслоня изпадналите в нужда. И понеже ти повярва, че бих могъл да постъпя правилно, така и сторих.“

От този миг Ахав загърбил престъпния си начин на живот и започнал да преобразява областта. Именно тогава Вискос престанал да бъде граничен пункт, пълен с нарушители на закона, и се превърнал във важно средище на търговията между двете страни.

Да, точно така се бе случило.

Шантал избухна в плач, като благодареше на баба си, че й е припомнила тази история. Нейният народ бе добър и тя можеше да му вярва. Докато се опитваше да заспи отново, се запита дали все пак да не разкаже това, което чужденецът искаше, само за да види смаяната му физиономия, когато жителите на Вискос го изгонят от града.

На другия ден тя се учуди, виждайки го да излиза от ресторанта през задния вход на хотела, да се отправя към това, което бе едновременно бар, рецепция и магазин, и да разговаря с намиращите се там посетители като съвсем обикновен турист, уж, че се интересува как стрижат овцете и как опушват месото. Жителите на Вискос винаги бяха вярвали, че всеки чужденец ще е запленен от здравословния и природосъобразен начин на живот, който водят, и затова повтаряха с все по-големи подробности същите истории за това колко е хубаво да живееш далеч от модерната цивилизация, въпреки че всеки от тях би искал от дъното на душата си да е далеч оттук, сред коли, които замърсяват атмосферата, и квартали, в които е опасно да се движиш, само защото големите градове очароват безкрайно хората от селата.

Но винаги когато се отбиеше някой пътник, те показваха — единствено на думи — радостта си от факта, че живеят в един изгубен рай, като се опитваха да внушат на самите себе си колко е чудесно, че са се родили тук, забравяйки, че до този момент нито един от гостите на хотела не бе взел решението да изостави всичко и да се установи във Вискос.