Читать «Демонът и сеньорита Прим» онлайн - страница 13

Вечерта мина доста оживено, с изключение на една реплика, която чужденецът не биваше да казва:

— Децата тук са много добре възпитани. За разлика от други места, където съм бил, никога не ги чух да крещят сутрин.

За миг настъпи неловко мълчание — тъй като във Вискос нямаше деца, — но някой се сети да попита госта как намира местното ястие, което току-що бе опитал, и разговорът продължи съвсем нормално, като се въртеше около красотите на селото и недостатъците на големия град.

Колкото повече време минаваше, толкова по-напрегната ставаше Шантал, страхувайки се да не би той да поиска тя да разкаже за срещата в гората. Но чужденецът дори не поглеждаше към нея; заговори я само веднъж, когато поръча — и плати в брой — по едно питие за всички присъстващи.

След като посетителите си тръгнаха и чужденецът се качи в стаята си, тя свали престилката, запали цигара от забравена на една маса кутия и каза на съдържателката на хотела, че ще почисти сутринта, тъй като е много изморена след безсънната нощ. Съдържателката се съгласи, Шантал взе палтото си и излезе в студената нощ.

Жилището й бе на две минути път и докато дъждът мокреше лицето й, тя си мислеше, че може би всичко това е само една безумна идея, зловещ начин, който чужденецът бе избрал, за да привлече вниманието й.

Тогава се сети за златото: видяла го бе с очите си.

Може би не е било злато. Беше твърде изморена, за да мисли, и щом влезе в стаята си, се съблече и се пъхна под завивките.

През втората нощ Шантал се срещна с Доброто и Злото. Заспа дълбоко, без да сънува нищо, но се събуди след по-малко от час. Навън цареше тишина, нямаше нито вятър, който да блъска щорите, нито се чуваха шумове от нощни животни — нямаше абсолютно нищо, което да й напомня, че все още е в света на живите.

Отиде до прозореца и се загледа в пустата улица, в ситния дъжд, в мъглата, осветявана единствено от слабата светлина на рекламния надпис на хотела — всичко това придаваше на селото още по-злокобен вид. Тя добре познаваше тишината на това затънтено място, която не означава непременно спокойствие, а пълна липса на нещо ново, което да бъде казано.

Погледна към планината; не можеше да я види, защото облаците бяха много ниски, но знаеше, че някъде там е скрито златно кюлче. Или по-скоро нещо жълто във формата на плочка, което един чужденец бе оставил там. Бе й показал точното му местонахождение, едва ли не бе поискал от нея да изрови металния предмет и да го вземе.

Легна си пак, повъртя се ту на едната, ту на другата страна, стана отново и отиде в банята, разгледа голото си тяло в огледалото, страхувайки се, че скоро то вече няма да е така привлекателно, и пак се върна в леглото. Разкая се, че не е взела кутията с цигари, забравена на масата — знаеше, че притежателят й ще се върне и ще я потърси, и не искаше да се усъмнят в нея. Така беше във Вискос: полупразната кутия цигари си имаше притежател, падналото от нечие палто коиче трябваше да се пази, докато някой дойде да си го потърси, рестото трябваше да бъде върнато до последното сентаво, не беше позволено сметката да се закръгля. Проклето място, в което всичко можеше да бъде предвидено, организирано, споделено.