Читать «Играчът на лотария» онлайн - страница 41

Направи си втора чаша чай и седна до масата с гръб към вратата за терасата. После започна да нахвърля първия вариант на статията, която бе сигурна, че ще изпрати в „Ню Йорк Глоуб“.

„Синтия Латъм е била само на деветнадесет, когато са я осъдили на дванадесет години затвор за убийство, което не е извършила, но сега тя може да докаже невинността си…“

Зад гърба й се обади някакъв глас:

— Не мисля, че това ще се случи.

Елвира се обърна рязко и се озова пред гневното лице на Нед Крейтън.

Синтия застана на стъпалата пред къщата на Ричардс. През хубавата махагонова врата се чуваха трелите на звънеца. Хрумна й нелепата мисъл, че все още имаше свой собствен ключ за тази къща, и се запита дали Лилиън беше сменила бравата.

Вратата се отвори. Лилиън стоеше в широкия коридор, а светлината на полилея „Тифани“ подчертаваше високите й скули, големите сини очи и сребристорусата коса. Синтия усети как по тялото й премина ледена тръпка. През изминалите дванадесет години Лилиън поразително бе заприличала на Стюарт Ричардс. В умален вид, разбира се. По-млада и все пак женски вариант на забележителната му външност. Но със същия онзи намек за жестокост около очите.

— Влез, Синтия. — Гласът на Лилиън се беше променил. Ясен, изискан, но с познатата рязка, сърдита интонация, която винаги бе отличавала речта на Стюарт Ричардс.

Синтия бавно последва Лилиън по коридора. Дневната тънеше в полумрак. Изглеждаше точно така, както я помнеше. Подредбата на мебелите, ориенталският килим, картините над камината — всичко си беше същото. Голямата трапезария вляво все така имаше неизползван вид. Обикновено се бяха хранили в малката трапезария до библиотеката.

„Беше очаквала Лилиън да я отведе в библиотеката. Вместо това тя се насочи право към кабинета, където бе умрял Стюарт. Синтия сви устни и докосна брошката слънце. Дали това не беше опит да бъде сплашена?“ — зачуди се.

Лилиън седна зад масивното бюро.

Синтия отново си спомни нощта, когато бе влязла в тази стая и бе намерила Стюарт проснат на килима зад бюрото. Усещаше, че ръцете й са влажни. По челото й избиваше пот. Чуваше отвън воя на усилващия се вятър.

Лилиън скръсти ръце и вдигна поглед към Синтия.

— Не е зле да седнеш.

Синтия прехапа устната си. По-нататъшният й живот зависеше от онова, което щеше да каже през следващите няколко минути.

— Мисля, че аз съм тази, която би трябвало да предложи да седнем — каза тя на Лилиън. — Баща ти остави тази къща на мен. Когато се обади, говореше за споразумение. Не се опитвай да играеш игрички. Както и да ме сплашиш. Затворът ме излекува от свенливостта, можеш да си сигурна. Къде е Нед?

— Ще дойде всяка минута. Синтия, обвиненията, които си му отправила, са налудничави. Знаеш го.

— Мислех, че идвам тук, за да получа своя дял от богатството на Стюарт.

— Дойде тук, защото те съжалявам и защото искам да ти дам възможност да идеш някъде и да започнеш нов живот. Готова съм да учредя попечителски фонд, който да ти осигурява ежемесечен доход. Друга жена на мое място не би била толкова щедра към убийцата на баща си.