Читать «Играчът на лотария» онлайн - страница 40

— Аз ще вдигна. Нека знаят, че съм тук. — Гръмкото й „Ало?“ бе последвано от сърдечен поздрав: — Джеф, тъкмо разговаряхме за теб. Синтия е тук. Божичко, какво хубаво момиче. Трябва само да видиш новия й тоалет. Разказа ми всичко за теб. Чакай. Ще я извикам.

Елвира неприкрито слушаше, докато Синтия обясняваше:

— Елвира е наела съседната вила. Помага ми… Не, няма да се връщам… Да, имам причини да остана тук. Може би тази вечер ще успея да открия доказателство, че съм невинна за смъртта на Стюарт… Не, недей да идваш. Не искам да те виждам, Джеф, не и сега… Джеф, да, да, обичам те… Да, ако измия петното от името си, ще се омъжа за теб.

Когато затвори, Синтия бе на прага да се разплаче.

— Елвира, толкова ми се иска да свържа живота си с неговия. Знаеш ли какво каза току-що? Цитира „Разбойникът“. Каза: „При теб ще съм, преди луната да изгрее, та ако ще през огън и вода да мина“.

— Хареса ми — уверено заяви Елвира. — Мога да разбера какъв е човекът още като чуя гласа му по телефона. Тази вечер ли пристига? Не ми се ще да се разстроиш или да те убеди да се откажеш.

— Няма. Отговаря за новините в десет вечерта, но се обзалагам, че утре ще пристигне.

— Ще се погрижим за това. Колкото повече хора се включат, толкова по-вероятно е Нед и Лилиън да се паникьосат. — Елвира надникна през прозореца. — Я виж, Уили пристига. Мили боже, хванал е още от онези дяволски лефери. Получавам киселини от тях, но никога не бих му го казала. Винаги когато отиде да лови риба, слагам шишенце с таблетки против киселини в джоба си. Е, няма как.

Отвори вратата и махна на щастливо усмихнатия Уили — той гордо държеше връвчица, на която се поклащаха безжизнено два лефера. Усмивката му изчезна, когато забеляза неравната огнена четина върху главата на Елвира и лилавата рокля, която така пристягаше тялото й, че то приличаше на нанизани един връз друг суджуци.

— О, по дяволите! — възкликна той. — Как успяха да си вземат обратно нашата лотарийна печалба?

В седем и половина, след като вечеряха с последния улов на Уили, Елвира сложи чаша чай пред Синтия.

— Не хапна нищичко — каза тя. — Трябва да се храниш, за да бъде мозъкът ти бодър. Сега всичко ясно ли ти е?

Синтия попипа брошката слънце.

— Да, струва ми се. Изглежда ясно.

— Помни, между тези двамата са били разменени пари, така че не ме интересува колко умни са били, все пак сто на сто трансферът може да бъде проследен. Ако се съгласят да ти платят, предложи да свалиш цената, стига да ти дадат удовлетворението да признаят истината. Схвана ли?

— Схванах.

В седем и петдесет Синтия караше по криволичещия път с Уили, легнал на пода до задната седалка.

Слънчевият ден бе преминал в облачна вечер. Елвира се отправи през вилата към задната веранда. Вятърът вдигаше в залива огромни вълни, които се разбиваха в брега. В далечината се чуваха гръмотевици. Температурата беше паднала главоломно и изведнъж денят заприлича по-скоро на октомврийски, отколкото на августовски. Потръпвайки, тя се замисли дали да не отиде до собствената си вила за пуловер, но после се отказа. В случай че някой позвънеше, искаше да бъде тук.