Читать «Играчът на лотария» онлайн - страница 133

Вони пристъпи иззад вратата. Държеше бебето в протегнатите си ръце. Устата му беше запушена със стар чорап, очите му бяха изцъклени.

— Искаш я — изкрещя Вони. — Ето, вземи я!

Елвира едва успя за тази частица от секундата да вдигне ръце, да хване бебето във въздуха и да го притисне към гърдите си. Миг по-късно Мийв бе измъкнала чорапа от устата на Мариан и апартаментът се изпълни с благословения гневен бебешки рев.

Линейката летеше по Девето авеню към болницата „Емпайър“ с пусната сирена. Дежурният лекар се приведе над Мариан, която бе привързана здраво към носилката и гледаше нагоре към него.

— Тя е издръжлива малка птичка — каза щастливо той. — Освен незначителната настинка, бих казал, че е в забележително добра форма, като се има предвид приключението й.

Елвира седеше до носилката с приковани в бебето очи. Сестра Мийв се беше настанила до нея и непрекъснато се усмихваше.

Елвира още не можеше да повярва, че всичко е свършило и че Мариан е добре. Ръцете й все още усещаха допира с бебето и сякаш чувстваше малкото сърчице да трепка под пръстите й.

Всичко, случило се след онзи първи момент, все още беше като в мъгла. Спомняше си откъслечни неща — Вони, която се беше затичала към баба си, като крещеше, че не е искала да направи нищо лошо на бебето, че никога не е искала да стори нищо лошо на никое от бебетата си; надвесилата се от прозореца Мийв, която викаше полицаите долу; втурналите се в апартамента пазители на реда; тълпите хора, камерите и репортерите, появили се на улицата през няколкото минути, докато дойде линейката. Бъркотия от образи, като в луд, зашеметяващ, прекрасен, щастлив сън.

Линейката спря пред входа на болницата и чакащите санитари веднага отвориха вратата. Когато някой протегна ръце да вземе бебето, Мийв се изправи и твърдо заяви:

— Има само един човек, който може да предаде бебето на майка му, и това е Елвира Миън.

След по-малко от минута, докато фотоапаратите щракаха, а насъбралите се хора издаваха ликуващи възгласи, Елвира влезе триумфално във фоайето на болницата „Емпайър“, като държеше Мариан, сега добре увита в жълтата пелена. След броени минути сложи малкото си поверениче в копнеещите ръце на сияещата от щастие Джоан О’Браян.

— Със сигурност не ти трябваше много време да се съвземеш — отбеляза Уили, докато с Елвира вървяха хванати за ръка по Пето авеню. Бяха излезли от катедралата „Сент Патрик“ и се прибираха вкъщи. Току-що бяха присъствали на сутрешната коледна литургия, която тази година им се беше сторила особено радостна.

— Самата истина си е — отвърна Елвира и поклати глава. — О, Уили, никога не съм прекарвала по-хубава Коледа. По време на литургията се молех затова момиче, Вони. Знам, че е болна и се нуждае от помощ. Заслужава да я получи. Но нека ти кажа, езикът ми не искаше да се превърти при мисълта да произнеса добра дума за онзи мерзавец, който се обаждаше с всичките лъжливи съобщения. После обаче реших, че след като полицаите са го открили и ще си плати за стореното, мога да го спомена в молитвата си.