Читать «Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)» онлайн - страница 7

— За него аз да ти разправя, Найдене! Добър вечер! — обади се един човек, дребен, с потури, като отриваше с ръкава на ризата си пота по челото си.

— Ха, нека ти разправи Иван… Той скри баща ти и по-добре знай всичко. Па хай вървете? — и бабата подзе пътя си тиришката.

— Да вървим и да ти разказвам — каза Иван Кирков. — Баща ти, Найдене, като го завих с шума, оставих го. Рекох му: „Сега не мърдай тука, бай Марко. Остай сбогом!“ Да можеше малко да държи, щях да го изведа с мене си, като го крепя… Но той стъпка пристъпи, и седне: слабост голяма… Поглежда само за тебе, за коня — няма ви… Както и да е… Тръгнах нагоре между храсталака и младите борики, та да завия към върха. Кога повървях малко, обърнах се да видя баща ти. Какво да видя? Двама турци при баща ти — подушиха го завчас! Той стана клетникът… Нещо му извикаха и взеха да го тършуват. Той измъкна и им подаде кесията си.

— Нашите пари и Шамуровите! — избъбра Найден.

— Щом взеха парите, захванаха, Найдене, тъй, както стоеше прав, да го кълцат с ножовете си. Той падна и извика: „Аман! Мерхамет!“ Но прегасна и вече се не чу. Изпразниха и два пищова в него, па си отидоха. Аз се спрях още малко зад канарата, та го гледах. Както се простря, тъй си и остана. Мъченик умря. Бог да го прости. Ти да си жив.

Найден плачеше.

Иван Кирков прибави:

— Найдене! Па помни кой сече баща ти. Най-напред го засече Юсуф Табакът, бреговчанина, с когото се познаваше баща ти, чунким от него кожи купуваше… На турчина достлука е на коляното.

Дългата върволица, от която правеха част Найден и Иван Кирков, сега минуваше отгоре над голямата борова гора, която се чернееше в урвата, на северната наклонност на гребена. Отдясно им се издигаше пак стръмнина.

Тълпата разбъркана и плахо отиваше напред, като увличаше в устрема си и Ивана, и Найдена, който водеше коня си. Те едни застигваха и отминуваха, други тях надваряха… Един конник, малко отпреж, яхнал на висок, хубав жълт жребец, разправяше със силни и сърдити ръкомахания на ония, които вървяха до него, и често турски псувни стигаха до слуха на Найдена. Веднага той се извърна, изгледа го, па се повърна назад, като пробиваше навалицата, и се изпречи пред Стремски. Очите на тоя человек, висок, бледен, с дълги мустаци настръхнали, бяха страшни. Найден се спря, като позна хаджи Гъча Шамурът.

— Найдене! — извика той. — Жена ми тая заран е предала в ръцете на баща ти сто лири!

— Казаха ми, бай хаджия — отговори Найден.

— Тия пари да ги дадеш!

— Баща ми го убиха, знайте, и вашите и нашите пари взеха турците.

— Тия пари да ги дадеш! — изкряска хаджи Гъчо. — У тебе има пари!

— Имам само двайсет и две лири — отговоря Найден, — но те ми трябват.

— Дай ги! — извика хаджи Гъчо, като го хвана за пазвата.

— Бай хаджи, остави се, недей ни запира тука — каза Иван Кирков.

— Нямаш право, това е обир — отвърна решително Найден.

Лицето на хаджи Гъча беше свирепо.

— Извади кесията или ти изпих кръвта! — и хаджият извади револвера си и го посочи в гърдите на Найдена. Очите му светеха зверски.