Читать «Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)» онлайн - страница 8

Тълпата, която ги обикаляше, бързо се разстъпя и се отдалечи. Никой не искаше да се намеси в разпрата и да си навлече гнева на хаджи Гъча. Остаяше само Иван, но също уплашен.

Пред това насилие Найдену не оставаше друго, ами да се покори. Той му даде лирите си.

— Ти забрави да насочиш тоя револвер срещу турците, а замеряш с него един безоръжен българин. Срамота! — каза той бледен. Хаджи Гъчо изпули очи, за да отговори нещо, но внезапно извърна коня си, дупна го по корема и фукна като куршум.

В тоя същи миг се зачу вик:

— Турци!

Тълпата нададе вик и взе да бяга уплашена, като рояк пилци, които са видели орела. Всички бягаха напред. Но веднага се завръщаха. Няколко башибозука бяха се осмелили да дойдат до това място, за да обират и убиват, и бяха пресекли пътя.

— Бягайте!

Викове, олелия, ужас!

Мъжете се смъкнаха надолу и потънаха в еловата гора; но турците успяха да загащят около двайсетина души — повечето жени и деца, и с пищови запънати ги подкараха като едно послушно и безропотно стадо надясно, по върлото, дето една впадина, затулена с балвани, врасли в земята, ги закри и отлъчи от множеството на бежанците, което продължи да бяга из общата пътека. Жените, неми, като смърт бледни, без да им поръчват, извадиха каквото имаха ценно: пари, наниз, пръстени, обеци — и го пуснаха на земята. Турците бяха трима само, но безумната паника им служеше отлично. Между повърнатите бежанци имаше и семейството на Донча, със самия него, и още четирима мъже: Иван Кирков и Найден Стремски и други двама, които Стремски не познаваше. Найден гологлав, облечен с палтото, което скриваше формените му дрехи на турски капитан, в ръка с поводника на коня, гледаше като човек зашеметен и сякаш чакаше безучастно каквото има да види. Дончовото дете пискаше пак на ръцете на майката. Мъжът й, колкото беше червендалест преди, сега стана по-бледен: капка кръв не оста в лицето му. Той въртеше очи плахо и обезумял. Единият башибозук грабна кърпата от главата на Дончовица, защото беше новичка, когато другарите му тършуваха още осталите жени. Детето ревеше, неговия незлобив ум не подозираше ужасната сцена тука; това крехко същество чувствуваше само едно нещо: нетърпимия глад, дразнен повече от безмлечната гръд На майката.

— Защо плаче това свинче мари? — попита един чернолик турчин с нова чалма, с прошарена брада и с вглъбнати черни очи под нависнали вежди.

— Два дена не е яло! — изхленчи майката.

Турчинът измъкна из торбата си късче хляб и го Додаде на Дончовица.

— Вземи, дай му… Баща му да му бере грехът. — Па като се обърна към Донча, попита го: — Ти ли си баща му?

— Аз, ефандим — отговори Дончо, обнадежден малко от милостта, изказана към детето му. Турчинът му каза:

— Лягай, гявур!

Нещастният не можа да каже дума. Той приличаше на дърво, а не на човек. Заклати се като пиян, разпери ръце глупаво, уж като да се, моли, па коленичи.

Турчинът изтегли ятагана си, сложи ляво коляно на тревата, подвали с лява ръка българина и му притисна челото до земята и преряза гръкляна му като на една овца.