Читать «Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)» онлайн - страница 6

— Гери, чапкънлар! — извика им той, като ги устрели с гневен поглед.

Черкезите направиха почтително темена и се отдалечиха от офицерина.

Той продължи пак на препусканица към множеството, по полегатата поляна. В няколко минути стигна до бежанците.

IV. Сцени в небето

Колоната продължаваше да блика с нови рояци от урвата.

Офицеринът слезна от коня и се доближи до най-близката тълпа бежанци.

— Късно, късно, Найдене! — каза му един мъж, едър, здравенак, почервенял, облян с пот, като подаваше разплакано годиначе на жена си, която се тръшна на земята и си подаде ненката на жедните уста на детето.

— Де остана тати, бай Дончо? — попита офицеринът по български, силно побледнял.

— Ти да си жив — отговори му кратко Дончо. — Изядоха му душата неверниците… Не можа да ходи с нас и остана долу, да те чака. Било му писано така, бог да го прости… Ставай мари! — обърна се той към жена си, па грабна детето от гръдта й. Нещастното се разплака, дигнато тъй грубо от трапезата си, ялова обаче, защото от завчера млякото на майката се беше дръпнало от страхът. Отминаха.

Момъкът остаяше вкамънен на мястото си. Нови тълпи. Той попита пак:

— Тати какво стана?

Не знам.

— Не видяхме го.

— Отзади трябва да е…

Не иде отзади той и знаят къде е, но никой не желае да каже скръбното известие. Та и момъкът го знаеше. Но той питаше неволно, несъзнателно и несъзнателно търсеше с очи някого из множеството. Пот като град капеше от челото му.

Той неусетно се облече в палтото си, почувствувал тръпки от студения вятър.

Една бабичка, превита òдве, пъшкаше и охкаше. Той я пресрещна.

— Бабо Кито!

— Найдене! Не грижи се, синко: праведната му душа отиде в раят, на баща ти. Ох! Отиде си той, аз грешна остах.

— Как загина той? — попита Найден със стиснат глас.

— Още тая заран — захвана бабичката, като се спря не толкова за да говори, колкото за да си почине — зададоха се, синко, проклетниците из реката… Мъжете избягаха нагоре, останахме ний, жените, остана и баща ти… Горкият, задъхваше го, две крачки нагоре не можеше да направи. Иван Кирков беше още близко. Като видя, че баща ти ще загине, повърна се. „Ела, бай Марко, каже, да те скрием, мигар те не съпикасат турците“… Па го поведе баща ти из долчината нагоре из храсталака, хвана го под мишница, тури го да легне до едно притулено място, па накъса шума и бурени, та го покри, остави го там на милост божия и избяга. Нас, жените, булките, децата, обраха, всичко взеха. Аз паднах там, да умра… Не можех вече да държа нататък. Не ме съсякоха, оставиха ме, видиш… Булките и децата откараха само назад. И Шамуровката откараха с двете й момченца и майка й. Тя, когато Иван отведе баща ти, даде му на баща ти да ги скрие в кесията си сто лири, в кърпа ги имаше… А връвта жълтици беше зашита в ентерията на малкото й дете. Намериха ги още там!… Тя се вайкаше невестата и си скубеше косите. Изгубила си беше дъщеря си, Невянка… Думат, че турците я отвели там в гъсталака. Лошо, баба!… Какви страхотии дочакахме! Боже, имай си милост за нас!

— А тати какво стана, бабо Кито? — попита нетърпеливо момъкът.