Читать «Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)» онлайн - страница 5

Младият конник носеше униформата на турски колагас — капитан: син сукнен мундир, закопчан с жълти медни копчета на възгънатите поли, на който личеше червената подплата; панталони от същия плат и цвят, с тесни червени ламбаси; на ръкава — златен галон, ален фес на глава — всичко силно оваляно. Без сабя.

Когато дойде на самий връх на урвата, конникът се спря и даде отдих на коня си. Оттук надолу стръмнината се спущаше наведена, гола, плъзгава към дълбочинето. Тя пресичаше с недостъпността си съобщението между дясното и лявото рамо на Амбарица или го правеше много тежко. Офицеринът гледаше към долината: тя лежеше в една чудовищна глъбина оттука, цяла видена като на длан. Той гледаше по посока на Бяла черква, но Бяла черква се не виждаше — затулвана по-долу от издаднината, която правеше чуката Остро бърдо. Само димът, разсяг на сиви пластове из въздуха, свидетелствуваше за присъствието на запалений град в подножието на планината.

Голяма скръб се изобрази по живото, но избледняло лице на офицерина. Той бе облян с пот, от който прилепваха до високото му чело китки от кестенявата му коса, изскокнала безредно изпод отхлупений фес. Погледът му, горещ и безпокоен, изражаваше същото страдание, същата тревожна душа.

Той се бави само две минути там, па плесна коня с пръчката и удари напред през отвесната урва. Добитъкът с мъка следваше този опасен път, дето никаква диря от пътека не съществуваше. Най-малкото подплясване или спряпане беше гибелно на тая стремителна наклонност. Конникът очевидно не мислеше това и погледът му се все впиваше напред в пространството, без да внимава де стъпя коня му. Излезе и вятър, и при другата опасност се притури и тая. Веявицата отнесе фесът. Но свикналия със стръмни планинисти места добитък, толкова ловък, колкото и як, устоя на силата на духлòто и премина благополучно най-примеждливата точка и зави по една по-малко стръмна наклонност.

Оттука се видя хубаво урвата над Леевица и целия пъстър и подвижен поток от бежанци по нея. На върха й, дето пътя вече отиваше равно, по другата наклонност на гребена, тоя поток продължаваше шествието си на изток и началото му се губеше зад другия край на една борова гора там.

Офицеринът се намираше на куршум разстояние от това множество, когато няколко пушки изпукаха. Той се обърна надясно и видя бели кълба дим при камънаците на ярът. Тълпата, подплашена, затърча нанапред. Той мушна коня и препусна надолу към нея по мократа още от недавния дъжд трева. Конят се хлъзна и се строполяса заедно с ездача си. Офицеринът сръчно измъкна ногата си от въженото стреме и скокна невредим; па се наведе, помогна с мощните си ръце на животното да се закрепи и да стане, поправи му изкривения самар и се метна леко пак на гърба му.

Четирима черкези му препречиха пътя. Те бяха притърчали от засадата си при камъняка, додето ставаше току-що описаната случка, с ятагани в ръце. Един му улови коня за юздата.

Но хищниците остаха слисани: те едвам сега видяха, че имат пред себе си турски офицерин.