Читать «Опцията на Тюринг» онлайн - страница 69

Той отвори очи, погледна я и се намръщи.

— Пита ме за това и преди… спомням си.

— Много добре. Мислиш ли, че би могъл да отговориш вече на въпроса ми?

— Не знам. Знам, че ме пита за това и преди.

— Така е. Много добре е, че си спомняш.

— Главата ми, нали? Нещо е станало с главата ми.

— Точно така. Беше ранен в главата. Сега си много по-добре.

— Аз мисля с главата си.

— Отново — вярно. Далеч по-добре си вече, Брайън.

— Не мисля правилно. А и гърбът ми, ръката. И те ме болят. Главата ми…?

— Точно така. Имаше наранявания в главата, гърбът и ръката също бяха засегнати, но те заздравяват много добре. Нараняванията в главата обаче бяха тежки, затова спомените ти са малко пообъркани. Не се безпокой за това, с времето всичко ще си дойде на място. Аз съм тук, за да ти помогна. Затова като ти задавам въпрос, ти от своя страна също трябва да ми помогнеш. Опитай се да отговаряш — колкото можеш по-добре. А сега — помниш ли на колко години бе на последния си рожден ден?

Имаше празненство, свещи на тортата. Колко бяха те? Той затвори очи, видя масата, свещите.

— Празненство за рожденния ден. Торта, розова торта.

— Със свещи ли?

— С много свещи.

— Можеш ли да ги преброиш, Брайън? Опитай се да преброиш свещите.

Устните му замърдаха, очите бяха още затворени, опитваше се да възстанови спомена и от вложените усилия помръдваше в леглото.

— Запалени са. Горят. Виждам ги. Една, две — много са. Всичко на всичко… да, мисля, че са четиринайсет.

Сивокосата жена се усмихна, протегна ръка и го потупа по рамото. Когато той отвори очи и я погледна, тя отново се усмихна.

— Добре, много, много добре, Брайън. Аз съм д-р Снеърсбрук. Лекувам те от злополуката насам. Тъй че можеш да ми повярваш, като казвам, че състоянието ти се подобри значително и ще се подобрява стабилно оттук нататък. Ще ти разкажа за това по-сетне. А сега искам да заспиш…

Не беше лесно. От време на време й се струваше, че прави крачка напред и две — назад. Болката изглежда намаляваше, но все още го безпокоеше; понякога искаше да разговаря само за това. Апетитът му бе слаб, но искаше да махнат венозната система, с която го хранеха. Един ден просто плака от страх; тя така и не разбра от какво се боеше.

И все пак, с упорита настойчивост тя помагаше на момчето да възстанови паметта си късче по късче. Обърканите и срязани нишки на миналото му полека-лека се намираха една друга и се свързваха. Все още липсваха големи участъци от паметта му. Тя го знаеше, макар той изобщо да не го разбираше. В крайна сметка как би могъл някой да разбере, че му липсва нещо, след като няма памет за него? Индивидуалността на Брайън бавно и сигурно се очертаваше — все по-силна с всеки изминат ден. Докато един ден той попита:

— Баща ми, Доли… те добре ли са? Не съм ги виждал. Много отдавна.

Лекарката очакваше този въпрос, бе си приготвила внимателно обмислен отговор.

— Когато бе ранен, имаше и други жертви, но не и хора, които познаваш. А сега ще е най-добре да си починеш.

Тя кимна към сестрата и Брайън забеляза, че тя инжектира нещо в тръбичката на системата, свързана с ръката му. Искаше да говори, да зададе още въпроси, опита се да размърда устни, но вместо това потъна отново в мрака.