Читать «Опцията на Тюринг» онлайн - страница 68

Очите му сега бяха отворени, зачервени, в тъмни кръгове, премигваха в опит да прогонят сълзите. Но той я гледаше, гледаше я въпросително, следваше я, когато се движеше. А гласът… думите бяха достатъчно ясно произнесени. Макар че… не се ли долавяше в гласа му известен ирландски акцент? Акцентът на Брайън се бе променил след всичките тези години, прекарани в Америка. Ала при по-ранния Брайън сигурно акцентът, който бе донесъл със себе си в тази страна, би трябвало да се проявява по-силно. Да, това си бе наистина Брайън.

— Беше много болен, Брайън. Но сега си по-добре и ще ставаш все по-добре.

Ала на кой Брайън говореше тя сега? Знаеше, че с порастването си научаваме непрекъснато нови неща. Но не натоварваме мозъка си с това да запомняме подробно как точно сме усвоили даден процес, как например да си вържем обувките или да държим молив. Подробностите на запомнянето принадлежат на индивида, който запаметява. Ала този индивид остава в миналото с израстването на новия. Как точно става това бе все още неясно — може би всички тези предишни индивиди продължават да си съществуват на някакво равнище. Ако е така, то тогава с кой точно Брайън разговаряше тя сега?

— Чуй ме, Брайън. Ще те попитам нещо много важно. На колко години си? Чуваш ли ме? Можеш ли да си спомниш възрастта си, на колко години си?

Това бе по-трудно от всичко останало, върху което бе мислил. Време бе да поспи.

— Отвори очи. После ще спиш, Брайън. Кажи ми — на колко години си?

Това бе лош въпрос. Години? Време. Дата. Месеци. Места. Училище. Хора. Не знаеше. Мислите му се объркаха и това го притесни. По-добре да заспи. Искаше, но неочакван страх го смрази и сърцето му се разтупка силно.

— На колко години… съм? Не мога… да кажа!

Той се разплака, сълзите бликаха изпод здраво стиснатите му клепачи. Тя погали плувналото му в пот чело.

— Сега заспи. Няма нищо. Затвори очи. Спи.

Беше прибързала, бе го притиснала прекалено силно. Грешка — наруга се тя за собственото си нетърпение. Беше още прекалено рано личността да се впише във времето. С всеки изминат ден индивидуалността му ставаше все по-пълноценна, все по-малко представляваше сбор от едва свързани спомени. Да, това щеше да има ефект. Процесът бе бавен, но тя бе на път да успее. Индивидуалността, личността на Брайън бе доведена до възможно най-далечната временна граница. Но тя не знаеше къде точно се намираше тази граница; трябваше да прояви търпение. Щеше да дойде денят, в който той ще й каже.

Мина повече от месец, преди д-р Снеърсбрук да попита отново:

— На колко години си, Брайън?

— Боли — възропта тихо той, извърна глава върху възглавницата, все още затворил очи.

Тя въздъхна. Нямаше да е лесно.

Задаваше въпроса си всеки път, когато сметнеше, че можеше да си го позволи. Имаше добри и лоши дни, повечето — лоши. Времето минаваше и тя започна да се отчайва. Организмът на Брайън оздравяваше, ала връзката тяло-мозък все още бе съвсем крехка. Изпълнена с надежда, все още с надежда, тя попита отново:

— На колко години си, Брайън?