Читать «Опцията на Тюринг» онлайн - страница 61

А сега неговото собствено сексуално животно хапеше и виеше толкова силно, че изпитваше болка. Някакъв примитивен подцентър в основата на мозъка, с който трябваше да се пребори.

— Това не съм аз! — изкрещя силно той и удари тъй силно по масата, че ръката го заболя. — Не съм същинският аз! А някаква отделна, глупава, но могъща частица. Излишък на сексуална енергия!

Но той бе нещо повече от едно примитивно животно. Притежаваше интелект, тогава защо не можеше да го използва? Как можеше да допусне да вземе връх някакъв тъп подцентър? Къде бе онзи управител на разума, който би трябвало да бди и да го постави на мястото му?

Взе кутията безалкохолно и сръбна малко. Седна пред компютъра и отвори нов файл, кръсти го САМОКОНТРОЛ, сетне се облегна назад и помисли какво трябваше да последва.

Повечето мозъчни процеси се извършват подсъзнателно, защото голямата част от подцентровете трябва да бъдат автономни — отделени, като да речем, ръцете и краката — за да работят ефикасно. Когато като бебе се е учил да върви, в началото навярно го е правил неумело, препъвал се е и е падал, сетне постепенно се е научил от грешките. Старите подцентрове на несигурния вървеж постепенно са били изместени или потиснати от новите — на твърдата крачка — които работят по-автоматично, без необходимост от разумно мислене. Толкова много агенти и всичките трябва да бъдат управлявани — но от какво? Точно сега те изглежда бяха извън всякакъв контрол. Беше дошло времето той да поеме управлението; трябваше да упражни повече самоконтрол. Време бе самият той да реши кои от тези подцентрове да бъдат ангажирани. Това мистериозно, отделно Аз — то трябваше да бъде управителят, централният контрол, който да кореспондира със същността на съзнанието на Брайън.

— Онези глупави програми за ИИ биха могли да използват една подобна управленска машина — рече той и се задави с питието.

Нима бе толкова просто? Нима това бе липсващият елемент, който би събрал в едно всички отделни части? Напоследък изследователските лаборатории за ИИ в университетите в Амхърст, Нортуестърн, в Технологичния институт в Кюсю, бяха претъпкани с толкова интересни системи. Системи, основаващи се на логичните правила; системи, основаващи се на разбирането на даден текст; самообучаващи се системи, основани на невралните мрежи — всички те решаваха даден проблем по собствен път. Някои можеха да играят шах, други — да планират финансови инвестиции. Всички до една — самостоятелни, работещи от само себе си; но нито една от тях изглежда не бе в състояние наистина да мисли. Защото никои не знаеше как да накара всички тези полезни неща да заработят заедно. Онова, от което се нуждаеше изкуственият интелект, бе нещо като вътрешно той. Някакъв вид централна управляваща машина, която да свърже всички подцентрове в една-единствена работеща система.

Не можеше да е толкова просто. Не би могло да съществува някакъв подобен той, който да поеме управлението — просто защото съзнанието не съдържа някакви реални хора, а само множество подцентрове. Ето защо това той не би могло да бъде някаква единица, защото нито една единица не би могла да е толкова умна. Следователно това той трябва да е някаква илюзия, създадена от дейността на друго, съставено от подцентрове „общество“. Инак пак ще липсва нещо, нещо, което да управлява този „управител“.