Читать «Опцията на Тюринг» онлайн - страница 34

Не зная защо ви разказвам всичко това. Може би защото сте лекар. Не съм го споделяла с никого до днес. Сега, когато всичко е вече минало и той е мъртъв, най-после мога да го изрека на глас. Не мисля… не мисля, че някога ме е обичал. Просто му беше добре с мен. В демографията има много математика, тъй че успявах да следвам мисълта му донякъде, когато говореше за работата си. Разбира се, бързо се обърквах, но той не забелязваше. Мисля си, че е гледал на мен като на едно топло присъствие, казано с две думи. Но поне в началото това нямаше значение. Когато пожела да се ожени за мен, аз се вкопчих в тази възможност. Тогава бях на трийсет и две, а времето си минаваше. Нали знаете, казват, че ако една жена не се омъжи до трийсетте, едва ли някога това ще й се случи. Приех предложението му. Опитвах се да забравя ученическите блянове за романтична любов. В края на краищата хората понякога са щастливи и в бракове по сметка. Трийсет и две е трудна възраст за една самотна жена. Колкото до него, ако обичаше някого, то това бе онази, другата. Мъртва, наистина, но все едно.

— Значи е говорил за връзката си с онова момиче в Ирландия?

— Разбира се. Не може да се очаква един мъж на неговата възраст да е девствен. Дори в Канзас. Той беше изключително честен и откровен човек. Знаех че с онова момиче са били много близки, но всичко бе приключило отдавна. Отначало не ми каза за момчето. Но преди да ми предложи ла се омъжа за него, сподели с мен какво му се бе случило в Ирландия. Всичко. Не казвам, че не ме заболя, но миналото си е минало, така е.

— И какво знаеше ти за Брайън?

— Знаех колкото и Пади — съвсем малко. Името му и това, че живее с майка си в някакво село. Тя не желаеше да поддържа връзка с Пади и аз виждах, че това го разстройва. Писмата му се връщаха неразпечатани. Опитваше се да изпраща средства за детето, но му отказваха. Той дори изпрати пари до тамошния свещеник, за момчето, но нищо не излезе. Пади не ги искаше обратно и ги дари на църквата. Свещеникът не забрави това, и когато момичето почина, той му писа. Пади прие вестта болезнено, макар че се опитваше да не го показва. Вкопчи се в работата, за да забрави. Тъкмо тогава ми направи предложението. Както вече казах, знаех причината, за да постъпи така. Може и не всичко да ми е харесвало, но си мълчах. Тя беше мъртва, ние женени, и това е. Дори престанахме да разговаряме на тази тема.

И тъкмо затова онова ужасно писмо ни потресе. Той каза, че трябва сам да разбере какво става, и аз не възразих. Не бях виждала по-съсипан човек от него, когато се върна от първото си пътуване до Ирландия. Сега единствено момчето имаше значение — миналото си беше минало. Когато Пади сподели намерението си да го осиновим, аз се съгласих веднага. Нямахме свои деца и не можехме да имаме поради безплодие. А мисълта за онова сираче, което растеше в мизерия на края на света, не ни оставяше кой знае какъв избор.