Читать «Дивата котка» онлайн - страница 162

Чарити я изгледа слисано, все още не вярвайки, че ще се измъкне жива. После се овладя и притисна бебето до гърдите си.

— Ще се грижа добре за сина ви, милейди…

Единият от двамата индианци вече палеше завесите и салонът бързо се пълнеше с пушек.

— Тръгвайте, Чарити! — извика Жаси и момичето хукна навън.

Плачът на детето скоро заглъхна в далечината и очите на Жаси се напълниха със сълзи. Индианецът я сграбчи за косите и я извлече от къщата.

Улиците бяха пусти, с изключение на няколко трупа. Индианецът помъкна Жаси към отсрещния край на палисадата, не към портата. Зад тях се чуваха пъшкането и хълцанията на Елизабет. Вторият индианец влачеше и нея в същото бързо темпо.

Жаси усещаше непоносима болка. Струваше й се, че индианецът всеки миг ще отскубне кичур коса от главата й. Слава Богу, че поне не я бяха скалпирали. Скоро стигнаха задната стена, където чакаха осем индианци. При вида на двете пленнички мъжете се покачиха на бойниците. Вдигнаха Жаси и я прехвърлиха през стената. Оттатък чакаше каруца. Индианецът я блъсна и тя с писък се приземи в мекото сено, следвана от Елизабет. После трима от индианците скочиха на колата и тя потегли с тропот. Отведоха ги в края на гората, където бяха оставени конете. Вдигнаха Жаси и я метнаха на гърба на едно пони. Един от воините се качи зад нея и тя веднага се опита да захапе ръката му. Прозвуча оглушителна плесница.

Хълцането на Елизабет беше замлъкнало. Жаси чу шепот и хвърли поглед настрани. До коня й стоеше Хопи.

— Не се съпротивлявайте, лейди. Това е Поканеф. Той е зъл и ще ви бие.

— Сестра ми…

— Изгуби съзнание. Това е най-доброто, което можеше да й се случи.

Индианецът заби пети в хълбоците на коня и скоро групичката се скри в гората. Останала без сили, Жаси се облягаше на широките индиански гърди и отчаяно се надяваше също да загуби съзнание. Джейми щеше да ги спаси… Скоро. Ако отдавна не бяха убили и него… Не, невъзможно! Не можеше да бъде мъртъв. Нямаше да го понесе. Тя не усещаше, че плаче, защото вятърът веднага изсушаваше сълзите по бузите й. Дали щеше да има случай да признае на мъжа си колко го обича?

Всичко свърши, помисли си Джейми, остават само погребенията. Ризата му беше пропита от кръв, кръв лепнеше и по острието на ножа му. Беше заобиколен от трупове на индианци и бели заселници. Колко от приятелите му бяха мъртви? Десет, двадесет, или много повече?

От устата му се изтръгна проклятие. Очите му потърсиха безбрежната синева на пролетното небе. Открай време знаеше, че не бива да има доверие на Опеханканеф. Коварният индианец беше заповядал на хората си да посещават често Карлайл Хъндрид и да се държат приятелски с белите, а после да ги нападнат изневиделица и да ги избият.

— Господи, колко народ си избил! — Седрик пристъпи към него. Алън също се присъедини към тях, изтривайки тежкия си меч. Джейми беше щастлив, че приятелите му бяха рамо до рамо с него по време на кървавата битка. По-малко закалени в битките мъже нямаше да удържат на коварното индианско нападение.