Читать «Бягство» онлайн - страница 17

Наоколо се мотаеха страшно много хора. Проблясваха светкавици на фотоапарати. Правеха снимки. Търсеха отпечатъци от пръсти, ръсеха с прах по масите…

На Изабел това никак не би се понравило, каза си Лейси. Тя беше толкова подредена.

Лейси се спря до стълбите и вдигна глава към горния етаж. Дали Изабел още лежеше там? Дали бяха покрили тялото й?

Рик я подкрепяше с ръка.

— Хайде, Лейси — подкани я той към вратата.

Тъкмо минаваха край дрешника, където беше оставила куфарчето си.

Не мога да го помоля да ми го вземе, напомни си Лейси. Тя се дръпна рязко, отвори вратата на дрешника и грабна куфарчето в лявата си ръка.

— Дай да ти го нося — рече Рик.

Тя нарочно се отпусна така, че с дясната си ръка се облегна на неговата и го принуди да я подкрепи, стиснала здраво дръжката на куфарчето.

— Лейси, сега ще те прибера у вас — обеща Рик.

Чувстваше се така, сякаш погледите на всички бяха приковани в нея, в окървавеното куфарче. Дали така се чувстват крадците?

Върни се! Дай им дневника! Той не е твой! Не го вземай! — настояваше един вътрешен глас.

Кръвта на Изабел по страниците. Тя също не е моя, че да я раздавам, отчаяно си помисли тя.

Когато стигнаха долу във фоайето, един млад полицай се приближи към тях.

— Ще ви закарам до дома, госпожице Фаръл. Инспектор Слоун иска да бъде сигурен, че ще се приберете в безопасност.

Апартаментът на Лейси се намираше на Ийст Енд авеню и 79-та улица. Когато пристигнаха там, Рик пожела да се качи горе, но тя го спря.

— Искам веднага да си легна — обясни тя и продължи упорито да клати глава, докато той възразяваше, че не бивало да я оставя сама.

— Ще ти се обадя веднага щом се събудя — обеща тя.

Живееше на осмия етаж, а в асансьора беше сама по време на — както й се стори — безкрайното пътешествие. Коридорът й заприлича на този пред жилището на Изабел и Лейси се огледа боязливо, докато притичваше по него.

Първото нещо, което направи, когато влезе вътре, беше да пъхне куфарчето под дивана. Прозорците на хола й гледаха към Ийст Ривър. Лейси остана няколко минути на прозореца, загледана в светлинките, които проблясваха върху водата. После, макар цялата да трепереше, отвори прозореца и пое дълбоко свежия хладен нощен въздух. Чувството за нереалност, което я беше обзело през последните няколко часа, започваше да се разсейва, но на негово място изникваше болезнена умора, каквато не беше изпитвала никога през живота си. Тя се обърна и погледна часовника.

Десет и половина. Само преди малко повече от двайсет и четири часа беше отказала да вдигне телефона и да говори с Изабел. Изабел нямаше да се обади никога повече…

Лейси изтръпна. Вратата! Беше ли заключила вратата с двойната ключалка? Моментално изтича да провери.

Да, отбеляза тя, но сега Лейси постави резето и подпря дръжката с един стол. Почувства как отново започва да се тресе.

Страх ме е, каза си тя, а ръцете ми лепнат, лепнат от кръвта на Изабел Уеъринг.

За нюйоркски апартамент банята й беше доста голяма. Преди две години, когато направи ремонт на цялото жилище, беше добавила широка дълбока вана „Джакузи“. Никога не се беше радвала така на тази си придобивка, както тази вечер, докато изпаренията замъгляваха огледалото.