Читать «Бягство» онлайн - страница 19

Както очакваше, още на влизане в тъмния си апартамент забеляза, че лампичката на телефонния му секретар свети. Натисна бутона за прослушване. Имаше само едно съобщение и то, разбира се, беше от баща му: „Обади ми се веднага щом се прибереш, независимо колко е часът!“

Дланите на Рик бяха толкова потни, че се наложи да ги избърше с кърпичката си преди да вземе слушалката. Баща му се обади след първото позвъняване.

— Преди да си попитал — рече Рик с несигурен, неестествено писклив глас, — нямах друг избор. Трябваше да отида, защото Лейси беше казала на полицията, че съм й дал телефона на Колдуел. Така че ме повикаха.

В продължение на цяла минута Рик слуша сърдития глас на баща си, накрая едва успя да се намеси, за да отговори нещо.

— Татко, нали ти казах да не се безпокоиш. Всичко е наред. Никой не знае за връзката ми с Хедър Ланди.

4

Сенди Саварано, мъжът, когото Лейси познаваше като Къртис Колдуел, се измъкна тичешком от апартамента на Изабел Уеъринг, после слезе по аварийното стълбище до мазето и напусна сградата през служебния вход. Рисковано беше, но на всеки понякога се налага да поеме риска.

С бърза крачка той се отправи към Медисън Авеню, стиснал кожената папка под мишница. Взе такси до малкия хотел на 29-та улица, където беше отседнал. След като влезе в стаята си, той хвърли папката на леглото и моментално си наля щедра доза уиски във водна чаша. Изгълта половината наведнъж, останалото щеше да изпие по-бавно. Винаги следваше този ритуал след работа като днешната.

С чашата уиски в ръка, той взе папката и се настани в единственото кресло в хотелската стая. До онази засечка в последния момент всичко беше минало съвсем гладко. Върна се незабелязано в кооперацията, докато портиерът беше на тротоара и помагаше на една старица да се качи в такси. Влезе в апартамента, като си отключи с ключа, който беше взел от масичката във вестибюла, докато Лейси Фаръл беше в библиотеката при онази жена, Уеъринг.

Откри Изабел в голямата спалня, легнала на леглото със затворени очи. Кожената папка беше на нощната масичка до леглото. Когато усети присъствието му, тя скочи и се опита да избяга, но той й запречи вратата.

Не се беше разпищяла. Не, прекалено беше уплашена. Точно това му харесваше най-много: неприкрития страх в очите, съзнанието, че няма къде да избяга, предчувствието, че ще умре. Той се наслади на мига. Харесваше му да изважда пистолета си бавно, без да откъсва очи от жертвата, да го насочва внимателно и да се прицелва. Връзката му с жертвата в тази частица от секундата преди пръстът му да дръпне спусъка го омагьосваше.

Представяше си как Изабел ще се отдръпне назад, ще пристъпи към леглото с гръб към горната табла, устните й ще помръдват, докато се опитва да изрече нещо… Тогава отекна и последният й вик: „НЕ!“, към който неочаквано се прибави нечий чужд глас, който я викаше по име от долния етаж — точно в мига, когато я простреля.