Читать «Игрите на Вор» онлайн - страница 57

— Бях зает, тате. Климатът беше жесток, теренът убийствен, една трета от населението на острова, включително и прекият ми началник — мъртво пияни през по-голямата част от времето. На повече от петстотин километра във всички посоки нямаше жена, а командващият базата бе психопат със садистични наклонности. Ако се абстрахираме от всичко това, беше прекрасно.

— Като те слушам, като че ли островът не се е променил ни най-малко през последните двайсет и пет години.

— Ти си бил там! — погледна го Майлс. — И въпреки това позволи да бъда изпратен и аз?

— Командвах база „Лазковски“ пет месеца. Докато чаках назначението си като капитан на „Генерал Воркрафт“. Период на, така да се каже, политически еклипс⁴ в кариерата ми.

„Така да се каже!“

— Как ти се стори?

— Не си спомням много. Бях пиян през по-голямата част от времето. Всеки си намира свой собствен начин да се справи с Лагера на вечния скреж. Мога да кажа, че ти се справи доста по-добре от мен.

— Намирам начина, по който сте го преживели, за… окуражителен, сър.

— Точно заради това го споменах. Не е нещо, с което може да се похвали човек.

Майлс вдигна очи към баща си.

— Правилно… правилно ли постъпих, сър? Снощи?

— Да — простичко отговори графът. — Правилно. Може би не по най-добрият начин. Правилният избор никога не е само един. След три дни може да се сетиш и за по-умна тактика, но тогава е трябвало да реагираш бързо. Опитвам се да не поставям на обсъждане решенията на бойните командири.

За пръв път, откакто беше напуснал остров Кирил, Майлс спокойно си пое дъх с наболяващите го гърди.

* * *

Майлс реши, че баща му ще го отведе до големия комплекс на известната имперска военна болница, на няколко километра път през града, но те откриха лечебница по-близко — три етажа по-надолу в сградата на Главния щаб на ИмпСи. Лечебницата беше малка, но напълно оборудвана, с два кабинета, самостоятелни стаи, килии за затворниците и свидетелите под охрана, които постъпваха на лечение, хирургия и затворена врата със смразяващата табелка: „химическа лаборатория за разпити“. Илиян сигурно се беше обадил предварително, защото фелдшерът се въртеше загрижен в очакване. Не след дълго пристигна малко задъхан и един военен лекар от Сигурността. Преди да се обърне към Майлс, той оправи униформата си и уставно отдаде чест на граф Воркосиган.

Майлс си помисли, че лекарят е свикнал повече да изнервя хората, отколкото да бъде изнервян от тях и сега смяната на ролите го караше да се чувства неудобно. Дали около баща му не се носеше някаква аура на древна сила след всичките тези години? Властта, историята? Някаква божествена сила, която караше могъщите да припълзяват като сплашени псета? Майлс можеше да усети излъчващата се топлина съвършено ясно и все пак като че ли не му действаше по същия начин.

Аклиматизация, може би. Бившият лорд регент беше човекът, който имаше навика да се оттегля за двучасова почивка на обяд и да изчезва в резиденцията си, независимо дали всичко е спокойно, или са насред криза на ръба на войната. Съдържанието, с което бяха изпълнени тези часове, беше познато единствено на Майлс: големият мъж в зелена униформа изгълтваше сандвича си за пет минутки, а след това прекарваше следващия час и половина на пода със сина си, който не можеше да ходи. Как играеше с него, как му говореше, как му четеше на глас. Понякога, когато Майлс се затваряше в истеричното си упорство, съпротивлявайки се на някоя нова болезнена физическа терапия и хвърляше майка си и дори сержант Ботари в ужас, баща му беше единственият, който запазваше достатъчно твърдост, за да настоява за агонията на онези десет допълнителни опъвания на краката, за учтивото подчиняване на хипоспрея, за още една операция, за ледените кристали, които обгаряха вените му. „Ти си Вор. Не трябва да плашиш васалите си с тази демонстрация на страх, лорд Майлс.“ Острата миризма на лечебницата, напрегнатият лекар отприщиха потока на спомените. „Нищо чудно, помисли си Майлс, че Метцов не беше успял да го уплаши достатъчно.“ Когато граф Воркосиган си тръгна, лечебницата напълно опустя.