Читать «Игрите на Вор» онлайн - страница 34

Сърцето му се блъскаше в гърдите. Отвори пакета и се отпусна зашеметен от разочарование. С болка си пое дъх и от гърдите му се изтръгна полусмях, полустон.

Сладкиши. Две дузини лизети от мъничките, покрити с глазура и пълнени със захаросани плодове, които по традиция се приготвяха на Еньовден. Стари сладкиши, отпреди месец и половина. Каква кауза само, за която да умреш…

За въображението на Майлс, подхранено от познаването на казармения живот, не беше трудно да скицира останалото. Редникът беше получил този пакет от някоя любима — майка, сестра, и беше потърсил начин да го опази от изгладнелите си другарчета, които щяха да изгълтат цялото му съдържание за секунди. Вероятно човекът, болен от мъка по дома, си го е разпределял залък по залък в някакъв продължителен мазохистичен ритуал, в който удоволствието и болката са се смесвали с всяка хапка. Или пък просто може да си го е пазил за някой специален случай. След това са дошли двата дни с необичайно силни валежи и човекът е започнал да се притеснява за, ъ-ъ… прекомерното овлажняване на своето тайно съкровище. Излязъл е навън, за да спаси склада с провизиите си, пропуснал е първия ров в тъмното, влязъл е във втория с отчаяна решителност, породена от покачването на водата, разбрал е грешката си твърде късно…

Тъжно. Малко гадно. Но не и полезно. Майлс въздъхна, прибра лизетите обратно в пакета и забърза обратно към базата. Носеше пакета под мишница, за да го предаде на военния лекар.

Единствения коментар, който докторът направи, когато Майлс му обясни откритията си, беше:

— Да. Смърт от глупост. Ясно. — Той разсеяно захапа една лизета и изсумтя.

* * *

На следващия ден нарядът на Майлс в поддръжката изтече, без да е открил в каналите нещо, което да представлява по-голям интерес от удавника. Навярно така и трябваше да бъде. След още един ден ефрейторът от кабинета на Ан се върна от годишния си отпуск. Майлс откри, че ефрейторът, който работеше в метеорологичния кабинет от две години, беше готов резервоар за информацията, която Майлс беше поглъщал през последните две седмици. Въпреки че не притежаваше носа на Ан.

Всъщност Ан напусна Лагера на вечния скреж трезвен и се изкачи по транспортната рампа без чужда помощ. Майлс отиде на дока, за да го изпрати, без да е сигурен дали е доволен, или съжалява, че метеорологът си тръгва. Ан обаче изглеждаше щастлив. Мрачното му лице сияеше.

— И така, накъде, след като свалите униформата? — попита Майлс.

— На екватора.

— А? Къде на екватора?

— Където и да е на екватора — с плам отвърна Ан.

Майлс се надяваше Ан да избере място, където да има достатъчно твърда земя под краката си.

На рампата Ан погледна Майлс и се поколеба.

— Внимавай със Метцов — посъветва го той накрая.