Читать «Гняв» онлайн - страница 98

— Горкото дете — приласка я гласът на Ангарад, докато я притискаше към пищната си гръд.

Може би беше виновна миризмата на прясно изпечен хляб, или може би топлият прием, но Мериън се разплака. Безмълвните й сълзи терзаеха тялото й, разкъсваха гърлото й.

— Горкото дете — повтори Ангарад. — Грифит, вземи я и веднага я отнеси в имението.

Грифит се надвеси над каруцата и взе Мериън на ръце.

— Ела! — заповяда той, като че ли тя имаше някакъв избор. Болката от раздвижването предизвика нови сълзи и тя се отпусна на рамото му. За първи път, откакто Мериън го познаваше, гласът му прозвуча неуверено.

— Мамо?

— Аз ще се погрижа за нея — каза Ангарад. — Арт, хвърли този шал отгоре й, за да не се намокри.

Лека вълнена тъкан покри лицето на Мериън, но тя веднага отметна завивката. Не искаше нещо да й пречи да вижда или да диша. Искаше да гледа, да вдишва свеж въздух. Тя зърна отчаяното лице на Арт в мига, в който той поясни.

— От треската се държи така.

— Не се отчайвай, Арт. Скоро ще бъде по-добре — Ангарад подпъхна одеялото около раменете на Мериън. — Така по-добре ли е?

Грифит каза.

— Ще я настаня в моята спалня.

— Венчани ли сте? — попита Райс.

— Не още.

— Тогава няма да спите в едно легло в нашата къща.

— Както кажеш, тате.

— Тя вдовица ли е?

Райс питаше така, сякаш Грифит е задължен да му отговори и това отношение изненада Мериън. Тя познаваше Грифит единствено като властен рицар, а ето че тук имаше един мъж, който изискваше уважение от Грифит. И го получаваше.

— Не, тате, не е вдовица.

Райс намести Лайънъл в ръцете си, като че ли изведнъж детето беше станало толкова горещо, че го пареше, и му беше трудно да го държи в ръцете си.

— Няма ли съпруг?

— Не, тате — каза сериозно Грифит. — Никога не е имала съпруг.

Без да прояви каквато и да е тактичност или чувство за благоприличие, Райс одобрително кимна.

— Добре. Помисли тогава дали не трябва да се подготвим за обсадата на някой разгневен рицар.

— Можеш да разпитваш Грифит и по-късно — намеси се Ангарад и на Мериън й се мярна мисълта дали Райс беше абсолютен господар в имението си. — Сега трябва да се погрижим за лейди Мериън. Грифит, заведи я в твоята спалня.

— Жено!…

Гласът на Райс прозвуча заплашително, но това като че ли не оказа влияние върху Ангарад.

— Грифит може да спи в голямата стая със слугите.

Райс изсумтя.

— Малка тиранка…

По лицето на Ангарад се появиха трапчинките, след това тя му се поклони и шляпна с длани в престилката си.

— Мили свети Уинифред, трябва да наредя на слугите да приготвят спалнята, а на готвача — да сготви вечеря, подобаваща за случая — тя изтича с леки стъпки, сякаш ангел с разперени криле.

Грифит я проследи с усмивка, от която гърлото на Мериън се сви, сякаш нещо й приседна. След това той сведе поглед към нея.

— Ти си загубила своята майка, затова аз ти давам моята — каза тържествено той. Притисна още по-здраво Мериън към гърдите си и тръгна.

Навън ръмеше дъждец. Капките изпръскаха лицето на Мериън и се смесиха със сълзите, които се стичаха по страните й. Тя премигна, прогони ги и вдигна поглед — пред нея, на високото, се намираше замъкът „Пауъл“. Пазачите приличаха на джуджета в сравнение с масивните порти, стените изглеждаха ниски пред четирите кули. Замъкът — внушителна сива грамада — се извисяваше в двора на имението. Грифит се заизкачва към него и колкото повече наближаваха, толкова по-висок ставаше той — заплашителен, могъщ, непоклатим. Напомняше й за нещо.