Читать «Гняв» онлайн - страница 96

Долната й устна потръпна и сълзи бликнаха в очите й. Тя зарови лице в грубото одеяло, за да ги попие, и направи това, което той поиска от нея. Огледа го от главата до петите, като че ли беше пътник, който търси подслон. Грифит изчака да приключи огледа си и каза.

— Аз съм воин. Възпитан съм да се бия. Ако исках, можех с един удар да строша врата на Арт и да взема Лайънъл от него.

От гърлото й не излезе звук и Грифит разбра какво му казва само по движението на устните й.

— Не Арт.

— Не, аз няма да направя нищо лошо на Арт и изборът ти в чии ръце да повериш Лайънъл е добър, но кой ще защитава теб?

Той видя, че думите му я накараха да се замисли. Дълго, толкова дълго, че сякаш й причиняваше болка. Накрая тя го погледна и кимна, като че ли го питаше „Ти ли?“.

Грифит се потупа по гърдите.

— Да, аз ще се грижа за теб.

Съмнението не напускаше очите й. Какво имаше толкова да премисля? Какво въобще мислеше? Че ще я остави тук? Че щом като вече я е открил, ще я убие? Или че ще я изостави болна, докато Господ се погрижи за нея, и съвестта му ще си остане чиста?

Даваше ли си тя сметка, колко жестоко го бе пронизала с острието на своето недоверие? Може би си даваше, но беше твърде немощна да скрива истинските си чувства. Въпреки това той не знаеше дали някога ще може да й прости.

В този миг тя кимна в съгласие, че приема грижите му и усещането за безизходица, насъбрало се в душата му, започна да се топи.

— Вярваш ли, че ще се грижа за теб?

Без да се колебае, тя кимна, а върху лицето й просветна почти незабележима усмивка.

Грифит едва не простена. Опасяваше се, че може всичко да й прости, когато го погледне по този начин. Като се опитваше да не й показва колко много се е размекнал, той неохотно изрече.

— Е, отбелязахме някакъв напредък — обикновено резкият му глас прозвуча вяло, докато я повдигаше да седне. Загърна треперещото й тяло в одеялото и продължи. — Ще наклада огън, ще хапнеш малко топла супа и силите ти ще се възстановят — той отри чело в завързаната й с кърпа глава и най-после се усмихна. — След това ще те заведа при майка ми.

Тя нямаше сили да протестира, а и несгодите на пътуването бяха поугасили желанието да спори.

* * *

Навсякъде мрак и влага. Премръзнала и изгаряща от треска, Мериън ту заспиваше, ту се събуждаше. Колелата пропадаха във всяка дупка по пътя. Костите я боляха, главата й щеше да се пръсне, зъбите й тракаха.

Каруцата спря и Мериън отвори очи, но нищо не се промени. Тя не виждаше. Беше все така тъмно и задушно. С останките от съзнанието си тя се запита дали не е умряла. Дали не е положена в ковчег? Кой щеше да се грижи за Лайънъл?

Толкова се разтревожи, че успя да помръдне и това събуди болките по цялото й тяло, но се досети — Арт щеше да се грижи за Лайънъл. Арт се беше заклел да се грижи за Лайънъл въпреки нежеланието на Грифит. И Арт щеше да удържи клетвата си.

И тя не можеше да е мъртва. Беше прекалено нещастна, за да е мъртва.

Тя започна да долавя някакви гласове, отначало отдалече, но после все по-близо и по-близо, които викаха на този странен език. След това чу някой до колата да казва.