Читать «Гняв» онлайн - страница 97

— Майко, имам нещо за теб.

Грифит. В дома на Грифит ли бяха пристигнали? Навярно, а в същото време той говореше на английски. Някакъв мил и весел глас прекъсна мислите й.

— Прането ти може да почака.

Думите бяха посрещнати от силен смях, но Грифит отвърна.

— Това е подаръкът, за който не престана да ме молиш през последните десет години. Внуче.

Внуче? Мериън неспокойно се размърда. Това беше някакъв заговор! Как смееше той да представя Лайънъл за свой син. Нямаше защо да се чуди, че говори на английски. Искаше тя да разбира какво си говорят. Смехът около каруцата заглъхна и последвалата тишина беше по-красноречива от всякакви думи.

Добре. Близките на Грифит бяха възмутени. Също като нея. Не чу нищо друго, докато Лайънъл не изчурулика.

— Грифит.

— Арт се съгласи.

— Да, момчето ми, а това е майката на Грифит.

Само да можеше да проговори. Тя се напрегна, за да долови възмущението в гласа на майката на Грифит и думите, с които тя отхвърля възможността Лайънъл да е негово дете, но вместо това, чу ужасена един глас, пълен с одобрение.

— За момче е красив, но е тежичък. На колко години е?

Грифит отвърна гордо.

— Няма още две, но е много умен и енергичен.

В разговора се включи непознат мъжки глас, който много приличаше на гласа на Грифит.

— Изглежда трябва да ни признаеш нещо, Грифит Райс Вогън Еднифед Пауъл!

— Всичко ще разкажа, тате, но първо…

Мериън стисна очи, но нищо не можеше да й помогне срещу болката от режещата светлина, когато Грифит отметна чергата. Тя вдигна ръка към очите си, опитвайки се да препречи пътя на ослепителните лъчи.

До слуха й едва достигна викът на майка му.

— Мили свети Уинифред, жива ли е? Вземи бебето, Райс.

Каруцата се разклати и след това Мериън усети една ръка да гали бузата й. Нежният глас сгълча Грифит.

— Грифит, имаш ли малко мозък в главата си? Момичето е болно, не виждаш ли? Как може да я влачиш през половината Уелс като натъпкани с дисаги пране? Мило момиче…

— Лейди Мериън — уточни Грифит.

— Лейди Мериън — повтори майка му след него. — Аз съм Ангарад, майката на Грифит, дъщеря в рода на един от най-древните лечители Ривалон. Ние сме прочути знахари и аз ще ти помогна.

Докато тя говореше, Мериън бавно отдръпна ръката си. Каруцата, която беше тръгнала, след като майката на Грифит седна до нея, спря отново. Намираха се в просторен слънчев обор, наоколо се носеше мирис на сено и добитък, писъци на соколи огласяха въздуха и светлината не режеше очите, както навън. Въпреки това тя пак премижа. Множество ръце, навярно на слуги и работници в обора, се протегнаха към каруцата, а пред всички стоеше малка група мъже — Грифит, Арт и още един мъж, висок колкото Грифит. Едрият непознат държеше в ръцете си Лайънъл, значи той беше Райс. Но вниманието на Мериън се насочи единствено към Ангарад.

Главата на жената беше увита в старомодна бяла забрадка, под която се виждаше руменото й лице. Върху заоблените й страни се появиха трапчинки, когато се усмихна, а бръчиците около очите и устата издаваха, че често го прави. Очите бяха необичайни — светли, златни като на Грифит, но в тях нямаше и помен от неговата суровост.