Читать «Гняв» онлайн - страница 95

— Тресе ли те?

— Артър — смъмри го Грифит. — Жива ли я оплакваш?!

Мериън измъкна изпод одеялото ръката си и стисна разтреперените пръсти на Арт. С мъка ги повдигна към устните си, целуна ги и каза дрезгаво.

— Арт… Синът ми… закриляй го… пази го…

Това беше молба, едно свръхчовешко усилие, направено с нищожното късче воля, която беше запазила. Арт набързо прехвърли през главата си своя шестдесетгодишен живот и обеща тържествено.

— Ние ще ти помогнем.

— Лайънъл — настояваше тя, стиснала здраво с тънките си пръсти ръката на Арт.

— Ще се грижим за него, момичето ми.

— Ти! — пълните й със сълзи очи се стрелнаха към Грифит, след това обратно към Арт. — Ти се закълни.

Грифит беше зашеметен. Сякаш великанска сила го блъсна в гърдите, той се олюля и задникът му изтрещя в пода.

Тя не му вярваше. Тя се страхуваше за живота на сина си, когато е с него.

Нямаше значение, че също се беше опитвал да разбере какви са намеренията на Хенри. Нямаше никакво значение. Беше логично да се приеме, че той е убиец, изпратен от Хенри. По дяволите, тя трябваше да му вярва. Беше й казал, че може да му вярва. Той й вярваше. Беше посял в нея своето семе.

Арт по-спокойно обмисли основанията за страха й. Когато се досети кои са те, той се възпротиви.

— Момичето ми, Грифит няма…

— Закълни й се, Артър!

Ужасен, Арт умолително разпери ръце.

— Но тя мисли…

— Знам какво мисли — Грифит почти усещаше горчивия вкус на разочарованието. — Закълни й се. Дай мир на разкъсващите я, противоречиви мисли.

И Арт — нещо съвсем нетипично за него — се закле, заеквайки, да защитава Лайънъл от всякакви опасности с цената на собствения си живот. Мериън плъзна ръка върху дюшека, вперила трескавите си, но въпреки това предизвикателни очи в Грифит.

Без да откъсва поглед от нейния, Грифит нареди.

— Арт, ти вземи момчето.

— Грифит, тя е болна, тя не знае какво говори — Арт се наведе и намести Лайънъл на гърба си.

— Не, Арт, знае. Иди да купиш каруца.

— Нали няма да й крещиш?

— Не, няма да й крещя — отвърна Грифит с глас, олицетворяващ самото търпение. — И купи всички одеяла в това забравено от Бога селце.

Арт вървеше напред-назад и подрусваше Лайънъл, за да го успокои, като не сваляше очи от Грифит.

— Имаш лют нрав.

— Не ми вярваш, че ще съумея да го овладея ли?

Това като че ли задоволи Арт, защото той само предупреди.

— Тези селяни ще ме изцедят до шушка.

— Помоли ги — Грифит оголи зъби, — да бъдат благоразумни, ако не искат един жесток рицар да се разправя с тях.

— Май ще е по-добре да им кажа, че момичето има треска и цялото село може да се зарази. Та ние затова я отвеждаме.

Грифит се опита да се усмихне, провождайки Арт с очи, но усети, че устните му са толкова вледенени, че не може да го направи. Заради нея. Заради разочарованието.

Той коленичи пред леглото и се надвеси над Мериън.

— Погледни ме! — заповяда той. — Погледни ме! И добре ме виж! — той бавно запълни пространството пред очите й с тялото си — раменете, гърдите, ръцете и лицето, което Арт намираше за грозно, а тя изпитваше копнеж по него.