Читать «Гняв» онлайн - страница 94

— Тя е борбена жена — Арт хвърли бърз поглед към Грифит. — Може би и затова приличаш на воин, който всеки миг ще разкъса обсадата. Как ще се вмъкнеш — плавно като гръмотевичен облак или ще изтрополиш като великан от камък?

Грифит свирепо го изгледа и тръгна напред.

— Значи като великан от камък — каза със задоволство Арт.

Грифит блъсна окаяната малка порта.

— И като гръмотевичен облак — добави Арт.

Грифит се наведе и влезе вътре. В средата на пода горяха бучки торф, превърнали се в главни. От тях на талази се виеше пушек и се завърташе из стаичката, носен от неизбежното течение. Стаичката беше оскъдно обзаведена — едно легло и една пейка. Мериън нямаше причина да се безпокои за шпиони в тази порутена хижа. Парчета от мазилката бяха попадали върху пръстения под и в стените зееха такива дупки, че никой не можеше незабелязано да застане зад тях.

Вятърът и дъждът свободно нахлуваха през дупките и Грифит премигна. Очите му сълзяха от пушека. Мериън се бе сгушила под едно одеяло върху паянтовото дървено легло и лежеше със затворени очи. До нея Лайънъл си играеше с клончета и трески и ги трупаше на куп. Той вдигна очи, видя Грифит и наддаде радостен писък. От вълнение започна да рита с краченца и събори наредените пред него пръчици.

— Грифит — каза той.

— Не, сладурче — прошепна дрезгаво Мериън, без да отваря очи. — Никакъв Грифит.

Грифит беше влязъл готов да ръмжи, да се бие и дори — ако се наложи — да използва силата си, без да се съобразява с кавалерството. А сега изведнъж стана несигурен. Защо Мериън лежи, без да помръдва? Защо не погледна, когато вратата с трясък се отвори? Той отиде до нея и седна на одъра, като се настани между майката и детето. Лайънъл протегна ръчички и Грифит го вдигна.

— Тук съм, Мериън.

Тя на мига отвори очи. Позна го и в първия момент радост огря лицето й, което помръкна от страх веднага след това. Тя се опита да седне. Насили се и помръдна устни да изрече „Грифит“, но никакъв звук не излезе от тях.

Нелепата им среща си беше направо ирония на съдбата и той би избухнал в гръмогласен смях, ако отчаяният й поглед и трескавата червенина по страните й не му казваха истината. Тя беше болна, толкова болна, че едва говореше, толкова болна, че той се изплаши за живота й.

Мериън отново рухна в леглото. Беше толкова немощна, че нямаше сили да стои изправена. Опита се да докосне с пръсти Лайънъл, но ръцете й сякаш бяха пълни с олово и паднаха покрай тялото й. Сълзите в очите й бяха израз на абсолютната й безпомощност и вълна от съчувствие и състрадание заля Грифит. Той свали пелерината, нави нагоре ръкавите си и постави длан върху челото й. Потръпна от горещината и кимна с глава на Арт да се приближи.

Арт се забави, но това не изненада Грифит. Арт беше смел като лъв, но и милозлив като монах. Той не се страхуваше от смъртта за себе си, но тя го ужасяваше, когато се отнасяше до тези, които обича. А той вече обичаше Мериън. Арт сведе насълзените си очи към нея и прошепна.