Читать «Гняв» онлайн - страница 77

— И в същото време си ме лъгала най-безочливо. Къде е истината в цялата тази история?

— Не съм аз човекът, който може да разкрие истината. Отдадох ти се. Не искай повече.

— Не, ти не ми отдаде себе си. Обладах само тялото ти, а колкото и да е хубаво, то не е всичко — той стисна с пръсти слепоочията й и прошепна почти в ухото й.

— Искам това, което е тук вътре. Искам да знам какво мисли и какво чувства лейди Уентхейвън.

— Не можеш. Ти скоро ще си заминеш, а аз ще остана тук — и когато той поклати глава, тя попита: — Отричаш ли го?

— Да, защото имам намерение да остана много близо до теб, както ми е заповядал моят господар, добрият крал Хенри.

Влажните й длани се плъзнаха, когато понечи да го отблъсне, но той и без това седна покорно до нея. Голото му тяло беше наистина внушително — стоманените му мускули бяха като изваяни и играеха под кожата при всяко негово трепване, лекото окосмяване по цялото му тяло беше прорязано на места от стари и нови белези. Той я проследи с очи, когато тя се надигна на лакти и седна до него. И когато този път Мериън посегна към завивките, не я спря.

Но задължението да прикрие истината беше по-силно от желанието й да го разбере. В гласа й прозвуча ужас и недоверие, когато попита.

— Какво имаш предвид с това, че крал Хенри ти е заповядал да стоиш близо до мен?

— Изпрати ми писмо, в което ми заповядва да остана и да бдя над теб.

Щеше да се почувства по-добре, ако я беше ударил. Щеше да го понесе по-леко, отколкото това предателство. Да, това беше доказателство за собствената й глупост, но и жестока подигравка с любовта.

— Ти си дошъл да ме шпионираш?

— Дойдох да предам златото, изпратено за бившата първа придворна дама на съпругата на Хенри, от съпругата на Хенри. След това останах, за да закрилям нея и нейния син.

— Да ме шпионираш? — възпламенени от мисълта за предателството, страните й болезнено загоряха. — Да ме шпионираш! Като баща ми!

— Да те закрилям…

— Други думи за същия род дейност — всичко пред очите й се размаза от нахлулите в тях сълзи. — Плюя на закрилата, която мъжете като теб ми предлагат. Плюя…

Той закри с длан устата й, когато тя реши да премине от закани към действия. Яростта му не беше по-малка от нейната.

— Недей да ме нападаш, момичето ми. Ти си ме лъгала от момента, в който те зърнах за първи път. В същото време негодуваш в името на някакви твои морални принципи, но от това кървавото петно върху чаршафа не е изчезнало. Ти не си тази, за която се представяше.

Тя рязко бутна ръката му.

— Съм!

— Ти не си майката на Лайънъл.

Тя заяви още по-категорично.

— Съм.

Той отметна с ръка гъстата си разрошена коса от лицето.

— Има едно-единствено раждане, след което майката е запазила своята невинност и то се е случило преди близо хиляда и петстотин години, така че категорично не вярвам, че детето горе е родено от теб.

Като че ли едва сега тя истински, усети мразовития въздух в стаята и той охлади невъздържаността й. Тя осъзна надвисналата над Лайънъл опасност. Беше позволила да я подмами с милото си отношение, с топлината, с нежното докосване на дрезгавия си глас. Тя се беше отдала на един мъж, на когото мислеше, че може да вярва, и той току-що й бе разкрил колко жестоко се е лъгала.