Читать «Гняв» онлайн - страница 66

Мериън се качи горе заедно с дрехите, изпратени й от Уентхейвън. Там се преоблече и скри съкровището, което беше прибрала от скривалището в горичката зад къщата си. Когато Грифит се върна с Лайънъл, завари я коленичила пред огнището да пали огъня.

Беше се наострила да размени с него няколко думи на тема подчинението й на Грифит от рода Пауъл, но при вида на Лайънъл, който огромният рицар носеше толкова нежно в ръцете си, тя омекна. След това се зарадва, че е успяла да се сдържи, защото Грифит явно не беше в настроение да си разменят остроумни забележки. Всъщност той беше толкова мрачен, замислен и мълчалив, че тя подскочи от удоволствие, когато Арт влезе в стаята.

Но дори жизнерадостният Арт изглеждаше изморен и несговорчив.

Тя си беше представяла вечерта наситена с очарователното напрежение, което съществуваше между двамата. А той я беше пренебрегнал. Тогава тя се зае да отпусне подгъва на другите две рокли, които Уентхейвън й беше изпратил.

Грифит дори не й даваше възможност да започне словесен двубой с него. Мериън се сконфузи. Да не е дете, което търси внимание?

Но Лайънъл си стоеше тихо, доволен и отдаден на свои си мисли, и това сравнение никак не я поласка.

— Ела, Лайънъл — каза тя и стана от пейката. — Днес си преживял доста събития. Време е да лягаш в леглото.

Както винаги, когато ставаше въпрос за лягане, устничката на Лайънъл увисна и това не беше изненада за Мериън. Изненадата беше, че Лайънъл каза.

— Не!

Мериън замръзна.

Сесил се задави, след това попита.

— Ти ли го каза?

Лайънъл повтори послушно.

— Не.

— Сладкият на мама! — Мериън се втурна към него и коленичи върху одеялото. — Кажи го отново.

— Не, не, не, не…

— Чухте ли това? — изпълнена с гордост, Мериън се обърна към всички в стаята. — Той каза първата си дума. Не! — произнесе я бавно, с наслаждение, сякаш това беше най-благозвучната дума, която някога беше чувала. — Не.

Сесил навлажни устните си.

— Той… това наистина ли е първата му дума? Сигурно дълго време за всичко ще казва „не“.

— Всъщност… — започна Грифит.

Доволен от вниманието, Лайънъл го прекъсна.

— Мама.

Сърцето на Мериън щеше да се пръсне, тя едва дишаше от вълнение.

— Мама? — прошепна тя.

— Мама — той засмян пропълзя в ръцете й. — Мама.

Мериън отпусна глава на раменцата му и пророни няколко сълзи. Сълзи на вълнение и нежност, сълзи, които бяха твърде скъпи. Нейното бебе, нейното ненагледно момче току-що беше казало своите първи думички.

— Дали ще каже и нещо друго? — попита Сесил с разтреперен глас.

Философски, като всеки баща с опит, Арт отговори.

— Съвсем скоро ще разберем.

— Мили Боже — прошепна Сесил.

Мериън протегна ръка наслуки, докосна дланите на Сесил и тя развълнувана стисна ръката й. Мериън вдигна мокрото си лице и я погледна през пелената от сълзи.

— Скъпа братовчедке, ти ми беше единствената опора през тези последни години. Колко е хубаво, че можем да споделим този миг.