Читать «Гняв» онлайн - страница 65

Държейки здраво Лайънъл на ръце, Грифит се плъзна до мястото в горичката, където стената на замъка хвърляше сянка. Надяваше се грубият зид да го скрие от шпионски очи отгоре, а черното му наметало да се слее със сянката за всички останали погледи.

Горичката беше абсолютно същата, каквато Грифит я беше видял преди няколко часа. С тази разлика, че сега слънчевите лъчи не проникваха през клоните и тя приличаше повече на свърталище на сенки и мистерии, отколкото на убежище. Същите дървета, същата люлка, но нещо тревожеше Грифит. Нещо не беше както трябва.

Лайънъл посочи.

— Мама.

Грифит се взря в най-тъмната сянка, но не видя нищо.

Лайънъл обхвана с длани брадичката на Грифит, извъртя лицето му към своето, погледна Грифит в очите и бавно произнесе.

— На мама.

Грифит се засмя.

— Ти си мой съюзник сега, нали? — той тръгна между дърветата и видя това, което Лайънъл беше настоявал да види. Прясна купчина пръст от издълбана и заровена набързо дупка. Той сложи Лайънъл в люлката, претърси пръстта и намери черна кутия, запечатана с восък.

Кутията беше празна.

* * *

— Защо носиш такива грозни дрехи?

Въпросът на Мериън разчупи тишината, дълбока като в килия на монах, отдал се на молитва, но никой от намиращите се в стаята на кулата не се сепна. Сесил не помръдна. Тя предпочиташе да си остане близо до огъня с кръстосани върху корема си ръце. До нея на пода лежеше Лайънъл върху едно одеяло и смучеше палеца си. Изглеждаше щастлив и доволен — така, както само едно двегодишно детенце може да бъде. Арт и Грифит бяха яхнали една пейка и играеха шах, пиеха бира и си бъбреха на неразбираем за Мериън език.

Помисли си, че само й се е сторило, че е изказала мислите си на глас и затова произнесе по-високо.

— Грифит от рода Пауъл, защо носиш толкова грозни дрехи?

Грифит повдигна глава.

— На мен ли говориш?

— Да не би да не се казваш Грифит от рода Пауъл? — попита раздразнена Мериън. — И не си ли единственият човек в тази стая, който носи грозни дрехи?

Грифит огледа един по един всички в стаята и задържа очите си върху Мериън. Тя поглади прилепналия корсаж на една от роклите, изпратени от баща й. Искаше й се полата да беше по-дълга, за да скрива глезените й, искаше й се да има воал, за да скрива израза на лицето си.

За да ангажира ръцете си, тя втъкна свободните кичури коса в плитката си и погледна смело мръснокафявата къса горна дреха, която Грифит беше облякъл върху ленената си туника.

— Никой не носи наметка с такава кройка от петдесет години насам. А освен това изглежда така, сякаш си се търкалял с нея в калта.

Без да се засегне от думите й, той сведе поглед към дрехата.

— Най-добрият цвят за дебнене на плячка. Какво от това, че е старомодна? Да не съм паун, разперил красивата си опашка, за да си търси женска?

Той отново се задълбочи в шаха, показвайки й, че нито темата, нито тя го интересуват.

Беше много странна вечер.

Когато Мериън се бе върнала в стаята в кулата — както й бяха наредили — завари само ококорената и изплашена до смърт Сесил, която подскачаше всеки път, щом таванът изпука и бръщолевеше за отмъстителния дух на графиня Уентхейвън. Но изглежда страхът й от Арт беше по-голям и затова тя примерно изпълняваше заповедта му.