Читать «Гняв» онлайн - страница 64

Лайънъл дръпна Грифит за плаща, но той само го погали по главата и отвърна на Кледуин.

— Това не оправдава предателството.

— Парите оправдават всичко — Кледуин видя възможност да предизвика Грифит и злобно оголи венци. — Още повече, че Хенри си спомняше, че е уелсец, само докато намърда задника си на трона, а после започна да върти мръсни номера на моята скъпа страна. Страната на Кимру.

Той почти изхлипа, но това съвсем не впечатли Грифит.

— Любовта ти към Уелс не си струва и да се изпикаеш върху нея.

Лайънъл отново дръпна Грифит, който леко го отстрани.

— Ако повечето уелсци мислят като теб и се продават на някой богат лорд с надеждата, че ще хванат Господа за оная работа, е тогава Хенри ще има основание да предаде Уелс, нали? Всички Кимру ще бъдат изтласкани в безизходица към върха на рога.

Кледуин повиши глас.

— Я си пази силите, за да духаш кашата. Не можеш да ме убедиш в правотата на Хенри, проклетия лайнар!

Грифит отскубна Лайънъл от косматия крак на Кледуин миг преди отгоре му да се стовари ръката на наемника.

— Той ме ухапа — изкрещя Кледуин и се втурна да сграбчи Лайънъл. — Слабоумното хлапе ме ухапа.

Ръцете на Грифит бяха заети, така че той вдигна крак към слабините на Кледуин и го остави сам да се наниже на крака му, понесен от собствената си инерция. Кледуин разпери ръце и застина в пространството, като че ли обесен на примка, спусната от небето. След това рухна пред погледите на развеселените наемници, които аплодираха Грифит с виковете си.

Грифит не обърна внимание на одобрението им, защото знаеше, че щяха да викат по същия начин, ако победеният беше той. А на стенещия Кледуин каза.

— Предупредих те, че много ти мели устата.

— Мама — Лайънъл посочи към къщичката. — Мама!

Изненадан Грифит погледна момчето.

— Ама ти можеш да говориш!

— И при това съвсем ясно — каза един от наемниците.

— Сигурно тайно се е упражнявал — подметна друг.

Горд, сякаш Лайънъл беше негов собствен син, Грифит се ухили.

— Първата му дума! И се обърна към мен!

— Мама! — настоя Лайънъл.

Грифит се огледа, но Мериън беше изчезнала.

— Къде отиде?

Явно решил, че е казал достатъчно, Лайънъл отново посочи. Грифит хукна с детето на ръце, за да намери Мериън. Застигна я, когато се промъкваше през портичката на оградата. Искаше му се да я извика по име, но тя се промъкваше толкова потайно, че Грифит не се реши. Лайънъл — като че ли също осъзнал необходимостта от потайност — възпря радостния си вик.

Мериън заобиколи къщичката и пълзешком продължи към защитната стена. Беше се насочила към горичката и за разочарование на Грифит той я изгуби от погледа си между дърветата. Потърси друга позиция, но отново не я видя. Каквото и място да си избереше сега, не можеше да я види и разбра защо тя бе избрала това място за скривалище на своите тайни.

Когато тя отново се появи пред очите му, той отстъпи назад и се скри.

Не му харесваше тази игра. Никак не се побираше в представите му за поведение, с които един доблестен рицар беше свикнал, но вече бе разбрал, че когато имаш работа с диви същества, с крале и жени, налага се да превърнеш коварството в основна норма на поведението си.